Ако дъщеря ми се върне при мъжа си, да забрави за мен

„Мамо, ако се върна при него, ще ме приемеш ли пак у дома?“ – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със страх и отчаяние. Стоях в кухнята, с ръце, стиснали чашата с чай, която вече беше изстинала. В този момент времето спря. Виждах пред себе си не само дъщеря си, но и малкото момиченце, което някога държах за ръка по пътя към училище. Но сега тя беше жена – наранена, объркана, изгубена.

„Мария, не мога повече. Не мога да гледам как се връщаш при човек, който те унищожава. Ако се върнеш при него, не идвай повече при мен. Не искам да виждам как страдаш.“ Гласът ми прозвуча по-студено, отколкото исках. Вътре в мен бушуваше буря – майчината болка се бореше с отчаяното желание да я предпазя.

Всичко започна преди пет години, когато Мария се омъжи за Петър. Тогава тя беше на 24 – млада, с мечти и надежди. Петър изглеждаше добър човек – работеше като учител по история в местното училище в Пловдив, винаги усмихнат, винаги учтив. Но още от първите месеци след сватбата забелязах промяната в Мария. Очите ѝ угаснаха, смехът ѝ стана рядкост.

Първият път, когато дойде при мен с насинено око, каза, че е паднала по стълбите. Повярвах ѝ – или по-скоро исках да ѝ повярвам. Следващия път беше с изкълчен глезен. После започна да идва все по-рядко. Когато я питах как е Петър, тя се усмихваше изкуствено: „Добре сме, мамо.“

Една вечер през зимата телефонът ми звънна в полунощ. Беше Мария – плачеща, почти неразбираема. „Мамо, моля те, вземи ме… не мога повече…“ Отидох веднага. Намерих я на автобусната спирка пред блока им – без палто, с разкъсана блуза и рана на устната. Прегърнах я силно и я заведох вкъщи.

Тогава научих истината. Петър не само я е биел, но и я е унижавал ежедневно – думите му бяха по-лоши от ударите. Наричал я безполезна, тъпачка, обвинявал я за всичко – от изгорялата манджа до това, че не може да забременее. Мария плачеше в скута ми като дете.

„Мамо, страх ме е… ако разбере, че съм тук…“

„Тук си в безопасност“, казах ѝ аз и я завих с одеялото.

Следващите седмици бяха ад за всички ни. Петър звънеше по телефона, идваше пред блока ни, заплашваше ме. Един ден дори хвърли камък по прозореца ни. Подадох жалба в полицията, но те само свиха рамене: „Семейни работи…“

Мария започна работа като продавачка в кварталната бакалия. Опитваше се да се съвземе, но често я намирах да плаче нощем. „Мамо, аз съм виновна… ако бях по-добра жена…“

„Не си виновна! Никой няма право да те наранява!“ – крещях аз през сълзи.

С времето Мария започна да се усмихва отново. Записа курс по английски, намери нови приятели. Но Петър не спираше да я търси – пишеше ѝ съобщения: „Обичам те… ще се променя… върни се у дома.“

Една вечер я чух да говори тихо по телефона:

„Петре… не знам… страх ме е…“

Влязох в стаята и тя скри телефона зад гърба си.

„Мария! Не можеш пак да му повярваш! Колко пъти ще ти обещава? Колко пъти ще те нарани?“

Тя избухна:

„Ти не разбираш! Аз го обичам! Той е единственият ми мъж! Без него съм нищо!“

Седнах до нея и хванах ръцете ѝ:

„Ти си всичко за мен! Ти си моята дъщеря! Не позволявай на никого да ти казва обратното!“

Но думите ми не стигаха до нея. Виждах го в очите ѝ – онази зависимост, онзи страх от самота.

Дни наред живеехме в напрежение. Една сутрин намерих бележка на масата: „Мамо, отивам при Петър. Моля те, прости ми.“

Светът ми се срина. Обадих ѝ се десетки пъти – не вдигаше. Отидох до апартамента им – никой не отвори.

След седмица Мария се върна – пребита, със счупена ръка.

„Мамо… сгреших… помогни ми…“

Този път не плаках. Само я прегърнах и казах:

„Ако още веднъж се върнеш при него – забрави за мен.“

Сега стоим една срещу друга в кухнята. Тя ме гледа с отчаяние:

„Мамо… ако се върна при него… ще ме приемеш ли пак?“

Сълзите ми текат безконтролно.

„Не знам дали ще мога… Не знам дали ще имам сили пак да те спасявам.“

В този момент осъзнавам: понякога любовта значи да пуснеш човека да направи избора си – дори ако това означава да го изгубиш.

Питам се: Кога майчината обич преминава границата на самоуважението? Има ли прошка за дете, което избира болката пред свободата?