Коледната вечер, в която съседката ми стана семейство

– Пак ли ще вечеряш сама, Лиляна? – гласът на майка ми ехтеше в главата ми, докато гледах празния стол срещу себе си. Беше Коледа, а навън снегът се сипеше като в приказка, но в апартамента ми на петия етаж в „Люлин“ цареше тишина, която ме задушаваше. Децата отдавна живееха в Германия, мъжът ми си тръгна преди пет години с друга жена, а аз… Аз останах с тишината и спомените.

Седях до прозореца с чаша чай и гледах как светлините на отсрещния блок примигват. Изведнъж забелязах Мария – съседката от седмия етаж. Винаги сама, винаги с наведена глава. Спомних си как веднъж я видях да плаче на стълбището, но тогава не посмях да я заговоря. Сега обаче нещо в мен се обърна.

Облякох палтото си и излязох на стълбището. Сърцето ми биеше лудо – какво ще кажа? Как ще реагира? Натиснах звънеца и зачаках. Вратата се отвори бавно и Мария ме погледна с изненадани очи.

– Добър вечер, Мария. Извинявай, че те безпокоя… Просто си помислих… – започнах несигурно.

– Да? – гласът ѝ беше тих, почти шепот.

– Дали не би искала да дойдеш у нас тази вечер? Знам, че е внезапно, но… Коледа е. Не е хубаво човек да е сам.

Тя ме гледа дълго, сякаш се бореше със себе си. После кимна леко:

– Благодаря ти, Лиляна. Ще дойда.

Вървяхме мълчаливо по коридора. Вкъщи я посрещнаха ароматите на канела и портокалови кори. Седнахме на масата и за първи път от години не се чувствах толкова сама.

– Знаеш ли – започна Мария след първата чаша вино – аз също имам деца. Но не ми говорят от години. Скарахме се за глупости… После животът ни раздели.

Погледнах я и усетих как болката ѝ се преплита с моята. Разказах ѝ за моите деца, за празните телефонни разговори и за това как всяка Коледа се надявам да чуя звънеца.

– Мислиш ли, че някога ще ни простят? – попита тя с треперещ глас.

– Не знам – отвърнах честно. – Но знам, че тази вечер не сме сами.

Смяхме се, плакахме, споделяхме истории за младостта си – за първите любови по морето, за опашките пред „Кореком“, за онези времена, когато всичко изглеждаше по-просто.

В един момент Мария стана и извади от чантата си малка кутия.

– Това е за теб – каза тя смутено. – Плетох го цяла есен. Не знаех на кого да го подаря…

Отворих кутията – вътре имаше шал в любимия ми син цвят.

– Благодаря ти! – прегърнах я силно. За първи път от години някой ме беше изненадал така истински.

Часовете минаваха неусетно. Говорихме за всичко – за болките и радостите, за самотата и надеждата. Когато Мария си тръгна към полунощ, апартаментът вече не беше толкова тих. Остана топлината от споделената вечер и усещането, че съм намерила нещо изгубено.

На следващия ден Мария почука на вратата ми с домашен козунак. Оттогава станахме неразделни – разхождахме се в парка, гледахме стари български филми, дори започнахме да ходим на народни танци в читалището.

С времето разбрах колко много хора около нас са сами – възрастната баба от осмия етаж, вдовецът от втория… Започнахме да ги каним на кафе, да си помагаме с пазаруването, да празнуваме именните дни заедно.

Една вечер Мария ми каза:

– Лиляна, ти си моето семейство сега.

Погледнах я през сълзи и осъзнах, че понякога най-близките хора не са тези по кръв, а тези по избор.

Днес апартаментът ми е пълен с живот – със смях, с приятели, с нови спомени. Децата ми все още са далеч, но вече не се чувствам сама. Намерих семейство там, където най-малко очаквах.

Понякога се питам: Колко ли хора около нас чакат просто някой да им подаде ръка? А ние колко често се осмеляваме да го направим?