Брат ми живее в собствен апартамент, а аз съм затворник в родния дом

– Не, няма да местиш леглото! – гласът на майка ми отекна по коридора, докато държах отвертката в ръка. Бях решила да преместя леглото си до прозореца, за да влиза повече светлина сутрин, но още преди да започна, тя вече беше там – с ръце на кръста и поглед, който не търпи възражение.

– Но, мамо, това е моята стая! – опитах се да запазя спокойствие, макар че вътре в мен всичко кипеше. – Искам просто малко промяна. Чувствам се като гост тук.

– Това не е само твоята стая! – прекъсна ме тя. – Тук живеем всички. Ако не ти харесва, знаеш къде е вратата.

Тези думи ме удариха по-силно от шамар. Знаех, че няма къде да отида. Апартаментът, който родителите ми купиха преди години, беше отдаден под наем. А брат ми – Георги – живееше в другия ни апартамент, този, който трябваше да бъде за двама ни. Но майка ми реши, че той има повече нужда. „Той е по-малък, по-крехък, не може сам да се оправя“, казваше тя. А аз? Аз винаги съм била тази, която трябва да се справя сама.

Вечерта седях на леглото и слушах как майка ми говори по телефона с Георги:

– Жоре, пак ли нямаш пари за тока? Добре, ще ти преведа утре… Да, знам, трудно е… Не се тревожи, ще измислим нещо.

Стиснах зъби. Работех на две места – през деня в една книжарница, а вечерта давах уроци по английски на деца от квартала. Всичките ми пари отиваха за храна и малко дреболии. Ако исках да живея сама, трябваше да наема апартамент от непознати и да давам половината си заплата за наем. А нашият апартамент стоеше заключен и чужди хора го обитаваха.

– Мамо – казах й една сутрин, докато правеше кафе. – Може ли поне да поговорим за апартамента? Може би мога да се преместя там, а Георги да дойде тук за известно време?

Тя дори не ме погледна.

– Не започвай пак! Георги има нужда от спокойствие. Ти си по-силна. Ще се оправиш.

– А аз кога ще имам свой дом? Кога ще мога да подредя живота си така, както искам?

– Когато си намериш мъж и се изнесеш! – отсече тя.

Тези думи ме пронизаха като нож. В нашето семейство винаги беше така – Георги беше „малкият“, „слабият“, „онзи с проблемите“. Аз бях „силната“, „разумната“, „тази, която не създава грижи“. Но никой не виждаше колко ми тежи това.

Една вечер Георги дойде на гости. Беше уморен и раздразнен.

– Не мога повече! – хвърли якето си на стола. – Всичко е скъпо! Наемът, сметките… Не знам как ще се оправя.

Майка ми веднага го прегърна.

– Спокойно, Жорко! Ще ти помогнем! Ако трябва, ще дадем още пари.

Погледнах ги и усетих как гневът ме залива.

– А аз? Аз кога ще получа помощ? Кога някой ще попита дали се справям?

Георги ме изгледа учудено.

– Ти винаги си се оправяла сама…

– Не защото искам! – извиках аз. – Защото никой не ми дава шанс за друго!

В стаята настъпи тишина. Майка ми ме изгледа строго.

– Не бъди егоистка! Брат ти има нужда от нас!

Излязох навън и тръшнах вратата след себе си. Вървях по улицата и сълзите сами потекоха по лицето ми. Защо винаги трябваше да съм силната? Защо моите нужди бяха по-малко важни?

Седнах на пейка в парка и се загледах в светлините на града. Мислех за всички онези момичета като мен – които живеят в сянката на братята си, които са „силните“ дъщери в българските семейства. Колко от нас са принудени да жертват мечтите си заради „по-слабия“ брат или сестра?

На следващия ден реших да говоря с баща си. Той рядко се намесваше в семейните спорове, но знаех, че ме обича по свой начин.

– Тате… – започнах плахо. – Може ли да поговорим?

Той остави вестника и ме погледна през очилата си.

– Кажи, мило.

– Чувствам се като чужда в собствения си дом. Искам шанс да живея сама. Да бъда независима… Моля те, помогни ми.

Той въздъхна тежко.

– Знам, че ти е трудно. Но майка ти… тя винаги е мислила, че Георги има нужда от повече подкрепа.

– А ти какво мислиш?

Той замълча за миг.

– Мисля, че заслужаваш шанс. Ще поговоря с майка ти.

За първи път от години почувствах надежда. Може би не всичко е загубено. Може би някой най-накрая ще чуе гласа ми.

Седмица по-късно майка ми ме извика в кухнята.

– Решихме… Ще дадем апартамента на теб за една година. Да видим как ще се справиш сама.

Не знаех дали да плача или да се радвам. Беше малка победа, но беше моята победа.

Сега стоя пред прозореца на новия си дом и гледам към улицата долу. Чувствам се свободна и уплашена едновременно. Дали ще успея? Дали някога ще бъда достатъчно важна за себе си?

А вие? Колко често сте били „силните“ във вашето семейство? Колко често сте жертвали себе си заради другите?