Обичам внуците си, но не мога да понеса как ги възпитава снаха ми

— Стига вече, Калина! — гласът ми трепери, докато гледам как внучката ми разлива сок по целия килим. — Моля те, не тичай из хола!

— Мамо, остави я — чува се гласът на Мария от кухнята. — Децата трябва да се чувстват свободни у дома си.

Свободни? Поглеждам към Борко, който вече е извадил всички играчки от шкафа и ги е разпръснал по пода. Винаги съм си представяла, че ще бъда онази баба, която ще учи внуците си на стихчета и ще им разказва приказки преди лягане. Но всеки път, когато прекрача прага на дома на сина ми Петър и снаха ми Мария, се озовавам в хаос.

— Мария, не мислиш ли, че трябва да ги научим на малко ред? — опитвам се да говоря спокойно, но усещам как напрежението ме задушава.

Тя се усмихва леко, сякаш не разбира тревогата ми. — Мамо, времената са други. Ние вярваме в позитивното възпитание. Ако им забраняваме всичко, ще станат неуверени.

Петър стои настрани и мълчи. Знам, че не иска да заема страна. Но аз виждам как Борко вече започва да отговаря грубо, а Калина не познава думата „моля“. Вкъщи при мен са други деца — тихи, послушни, жадни за внимание. Но тук…

— Бабо, дай ми телефона си! — Борко вече дърпа чантата ми.

— Не, Борко, това не е играчка — казвам строго.

— Мамо! — Мария влиза в стаята с чаша кафе. — Защо не му дадеш? Той знае как да го ползва.

— Не е до това дали може или не може — отвръщам. — Просто има неща, които не са за деца.

Мария въздъхва. — Мамо, ти си от друго поколение. Ние искаме децата ни да растат щастливи.

Щастливи? А аз какво съм била? Не съм ли отгледала Петър с любов? Не съм ли му дала всичко? Но той беше възпитан, уважаваше възрастните…

Вечерта си тръгвам с тежест в сърцето. Петър ме изпраща до вратата.

— Мамо, моля те… Не се карай с Мария. Тя е добра майка.

— Петре, аз само искам най-доброто за децата ви. Не виждаш ли какви стават?

Той ме прегръща неловко. — Ще се оправят. Просто дай им време.

Вкъщи плача. Чувствам се ненужна. Като че ли всичко, което съм знаела за възпитанието, вече не важи. На следващата седмица Мария ми звъни:

— Мамо, може ли да гледаш децата в събота?

Сърцето ми подскача от радост. — Разбира се!

Когато Борко и Калина идват у дома ми, всичко е различно. Готвим заедно баница, рисуваме с водни боички. Те са щастливи… докато не поискат да гледат анимации на таблета.

— Сега ще почетем приказка — казвам твърдо.

— Мамо ни позволява! — виква Борко.

— Тук е различно — отвръщам аз. — При баба има други правила.

Калина започва да плаче. Борко се тръшка на пода. Чувствам се ужасно — сякаш съм най-лошата баба на света.

Вечерта Мария идва да ги вземе.

— Какво им направи? Защо са разстроени?

— Просто исках да ги науча на малко дисциплина…

Мария ме гледа студено. — Моля те, уважавай нашите методи. Не искам децата да се страхуват от теб.

След този ден спира да ми ги оставя. Виждам ги само когато отида на гости — и все по-рядко. Петър ми пише по Вайбър: „Мамо, моля те, опитай се да приемеш нашите правила.“

Но как да приема нещо, което виждам като грешка? Как да гледам как внуците ми растат без уважение към възрастните, без граници?

Седя сама вечер и се питам: „Дали аз греша? Или просто времената наистина са други?“

Понякога си мисля: ако обичаш някого истински, трябва ли да мълчиш, когато виждаш как правят грешки? Или любовта значи да приемеш всичко безусловно?

Кажете ми вие: къде е границата между любовта към децата и нуждата от дисциплина? Аз ли съм остаряла или светът наистина се е обърнал?