Моята свекърва казва, че й липсват внуците, но никога не иска да ги гледа

– Мамо, пак ли няма да можеш да ги гледаш? – гласът ми трепери, докато държа телефона до ухото си. Вече за трети път този месец моля свекърва ми, Мария, да остане с децата за няколко часа. Тя въздиша тежко от другата страна.

– Ох, мило, много бих искала, ама точно днес съм обещала на леля Галя да й помогна с бурканите. А и кръста ме боли… – гласът й звучи уморено, но познавам този тон. Това е тонът на човек, който не иска да поеме ангажимент.

Затварям телефона и усещам как гневът се надига в мен. В кухнята децата ми – Петър и Ива – се карат за последната филия с лютеница. Мъжът ми, Димитър, е на работа до късно. Аз съм сама, притисната между нуждите на децата, работата си като счетоводителка и вечната липса на помощ.

Мария обича да разказва на всички съседи колко много й липсват внуците. На всяка семейна сбирка повтаря: „Ах, ако можех повече време да прекарвам с тях! Те са ми радостта!“. Но когато стане въпрос за истинска помощ – за няколко часа гледане, за да отида на лекар или просто да си поема въздух – изведнъж се появява някаква спешна работа или болежка.

Веднъж я чух да казва на съседката: „Моята снаха все ме товари с децата. А аз вече не съм млада!“. Сърцето ми се сви. Не искам да бъда тази снаха – натрапчива, досадна, вечно молеща. Но какво друго ми остава?

Една вечер седнах с Димитър на масата, докато децата спяха.

– Митко, трябва да поговорим за майка ти. Не мога повече сама. Тя казва едно пред хората, а друго прави с нас.

Той въздъхна и потърка челото си.

– Знам, че не е лесно… Но тя си е такава. Не обича да й се натрапват задължения. А и ти знаеш – като беше малък, почти не ме гледаше. Все баба ми беше с мен.

– Но защо тогава се преструва? Защо пред всички е най-любящата баба?

– Може би се срамува да признае истината. Или просто така е свикнала – да изглежда добра пред хората.

В този момент осъзнах колко дълбоко са вкоренени тези семейни роли. В България всички обичаме да изглеждаме сплотени пред света, но вътре в дома си носим рани и недоизказани думи.

На следващия ден отново трябваше спешно да намеря кой да гледа децата – Ива беше с температура, а аз имах важна среща в офиса. Обадих се на Мария с надежда:

– Мамо, Ива е болна… Моля те, само за два часа!

– Ох, мило, не мога… Ще хвана нещо! А и имам среща с пенсионерския клуб.

Този път не издържах.

– Мамо, разбирам, че имаш свои ангажименти, но понякога имам нужда от помощ! Не може само да казваш пред всички колко ги обичаш, а когато имат нужда от теб – те няма!

Настъпи тишина. После тя каза тихо:

– Не знаеш какво е да си сама цял живот… Аз не съм като другите баби. Не мога да давам толкова много.

Затворих телефона със сълзи в очите. За първи път чух нещо истинско от нея. Може би наистина се страхува – от отговорностите, от самотата, от това да не се справи.

Вечерта седнах до леглото на Ива и я погалих по косата.

– Мамо, баба пак ли няма да дойде? – попита тя със сънен глас.

– Не знам, мила… Понякога хората казват едно, а правят друго.

Дните минаваха в рутина – работа, грижи за децата, кратки разговори с Мария по телефона. Веднъж я поканихме у дома за вечеря. Децата се радваха да я видят. Тя донесе торта и подаръци. Смяхме се заедно, но когато стана дума за бъдещи срещи или помощ – лицето й помръкна.

След вечерята останахме сами в кухнята.

– Мария, знам че ти е трудно… Но понякога имам чувството, че се страхуваш от близостта с нас.

Тя ме погледна уморено.

– Може би си права. Когато бях млада, никой не ми помагаше. Свикнах сама да се справям. Сега не знам как да бъда баба като другите.

Погледнах я със съчувствие. За първи път видях в очите й болка и несигурност.

– Може би трябва просто да започнем отначало – без очаквания и без преструвки.

Тя кимна бавно.

Сега вече не настоявам толкова често. Понякога Мария идва за час-два при децата – играят карти или гледат телевизия. Не е идеалната баба от приказките, но е нашата баба – със своите страхове и граници.

Понякога се питам: Дали не сме твърде строги един към друг? Дали не очакваме прекалено много от родителите си? Или просто всички носим своите рани и ги предаваме нататък? Какво мислите вие?