Градината на неизречените думи

– Не мога да повярвам, че пак сте решили нещо без да ни питате! – гласът на Мария, снаха ми, проряза утринната тишина като остър нож. Стоях до дървената ограда, ръцете ми още бяха кални от засаждането на новите рози, а сърцето ми се сви. Не очаквах такъв прием.

Преди две години с Иван се пенсионирахме и решихме да се върнем в родното му село – малко, но живописно място в полите на Стара планина. Купихме старата къща на дядо му и започнахме да я стягаме. Мечтаехме за градина, в която да се събира цялото семейство – синът ни Петър, Мария и малката им дъщеря Елица. Представях си как в неделите всички сме заедно под асмата, смехът на внучката ми се носи из въздуха, а аз сервирам топла баница.

Но реалността се оказа по-различна. Още от първия ден Мария беше дистанцирана. Когато й показахме градината – лехите с домати, малините, новите рози – тя само кимна и се усмихна насила. Петър се опита да разведри обстановката:

– Мамо, татко, страхотна работа сте свършили! Ели ще се радва да тича тук.

Но Мария не каза нищо. По-късно я чух да шепне на Петър:

– Защо никой не ме попита дали искам да прекарвам уикендите си тук? Аз имам нужда от почивка, не от копане и готвене.

Тези думи ме пронизаха. Цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото до Иван и се чудех – къде сбъркахме? Не беше ли това мечтата на всяко българско семейство – дом на село, градина, внуци?

На следващата сутрин Мария отказа да закуси с нас. Седеше на верандата с телефона си, а Елица играеше сама в двора. Опитах се да заговоря Мария:

– Марийче, ако искаш, може да избереш какви цветя да посадим пред къщата. Ще стане много красиво.

Тя ме погледна уморено:

– Благодаря, но нямам време за това. Имам работа за понеделник.

Петър се намеси:

– Мамо, остави я. Не всеки обича градинарството като теб.

Почувствах се ненужна. Всичките ми усилия – безсънните нощи, болките в кръста от копането – сякаш нямаха значение. Иван ме прегърна вечерта:

– Не се тревожи, Яна. Ще свикнат. Просто им трябва време.

Но времето минаваше, а напрежението растеше. Веднъж чух Мария да говори по телефона с майка си:

– Не разбират, че имам нужда от пространство. Всичко е по техните правила. Дори Петър не ме защитава.

Тогава осъзнах – нашата мечта беше станала тяхна тежест.

Една неделя, докато садяхме картофи с Иван, Елица дойде при мен:

– Бабо, мама плаче вътре.

Оставих мотиката и влязох в къщата. Мария седеше на масата със сълзи в очите.

– Какво има, Марийче? – попитах тихо.

Тя избухна:

– Чувствам се чужда тук! Вие решавате всичко без мен. Дори когато идвате в София, пак говорите само за градината и селото. А аз… аз имам нужда от нещо свое!

Седнах до нея и за първи път я видях не като „снахата“, а като жена със свои мечти и страхове.

– Прости ми – прошепнах. – Толкова исках да сме заедно, че не видях теб.

Мария избърса сълзите си:

– Просто искам да ме чуете понякога. Да ме попитате какво искам аз.

Този разговор промени всичко. Започнахме да говорим повече – не само за градината, а за работата й, за приятелите й в София, за мечтите й. Предложих й да направим малък кът само за нея – с люлка и любимите й билки. Тя прие с усмивка.

Петър също започна да обръща повече внимание на Мария. Вместо да настоява да идват всяка седмица на село, започнаха да пътуват и другаде – до морето, до планината. А когато идваха при нас, Мария вече носеше домашен сладкиш или нова книга за Елица.

Градината ни стана по-тиха, но по-истинска. Научих се да слушам повече и да не налагам мечтите си върху другите. Понякога седя под асмата сама и си мисля: дали щяхме да стигнем дотук, ако бяхме говорили открито по-рано? Колко често забравяме да питаме най-близките си какво искат те?

А вие какво мислите – кога за последно попитахте някого от семейството си какво го прави щастлив? Дали понякога не забравяме най-важното в желанието си да дадем най-доброто?