Между чука и наковалнята: Когато майката на любимия е винаги на първо място

– Пак ли ще ходиш при майка ти, Петре? – гласът ми трепереше, докато се опитвах да не избухна. Беше събота вечер, а той вече обуваше обувките си.

– Тя е сама, Деси. Обещах ѝ да ѝ помогна с компота – отвърна той, без да ме погледне.

Седях на ръба на дивана, стиснала юмруци в скута си. Вече знаех сценария: Петър ще прекара цялата вечер при леля Мария, ще ѝ разказва какво сме яли, за какво сме спорили, дори какви планове имаме за бъдещето. После тя ще му даде „съвети“ – как да ме вкара в пътя, как да не ми угажда толкова, как „жените трябва да се държат изкъсо“.

Петър беше единственото ѝ дете. След като баща му ги напусна, когато той беше малък, тя се вкопчи в него като удавник за сламка. Разбирам я – животът ѝ не е бил лесен. Но аз не съм виновна за това. Искам да имам връзка с Петър, не с майка му.

Първите месеци всичко беше прекрасно. Петър беше внимателен, романтичен, носеше ми цветя и ме водеше на разходки по Витоша. После започнаха малките неща – „Мама каза, че тази манджа не се прави така“, „Мама мисли, че тази пола ти е къса“, „Мама пита защо още не сме се сгодили“. В началото се усмихвах и махах с ръка. После започнах да усещам как гневът ми се надига като вълна.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът на Петър иззвъня. Видях името ѝ на дисплея и без да мисля, вдигнах.

– Ало? – гласът ѝ беше остър като нож.

– Здравейте, лельо Мария. Петър е в банята.

– А ти защо му вдигаш телефона? – попита тя подозрително.

– Просто бях наблизо.

– Кажи му да ми се обади веднага. И кажи му да не забравя утре да ми купи хляб и кисело мляко. Ти сигурно пак си забравила да напазаруваш, нали?

Затворих телефона с треперещи ръце. Петър излезе от банята и ме погледна въпросително.

– Майка ти звъня. Каза да ѝ се обадиш.

– Защо си ѝ вдигнала? – гласът му беше по-студен от обикновено.

– Просто… беше важно.

Той въздъхна и седна до мен.

– Деси, разбери ме… Тя е сама. Ако не ѝ помагам аз, кой?

– Аз не казвам да не ѝ помагаш! Но защо трябва да ѝ казваш всичко за нас? Защо тя знае дори кога сме се скарали?

Той замълча. Погледна ме така, сякаш съм му причинила болка.

– Тя ми е майка. Не мога да ѝ крия нищо.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази история?

Той не отговори.

С времето започнах да усещам как се смалявам. Всяко мое действие минаваше през нейния филтър. Ако си купех нова рокля – „Мама каза, че е прекалено шарена“. Ако предложех да отидем на море – „Мама мисли, че е по-добре да спестим парите“. Дори когато предложих да живеем отделно, той каза: „Мама ще се почувства изоставена“.

Една неделя реших да поговоря с леля Мария лице в лице. Отидох при нея с кутия бонбони и усмивка, която едва задържах.

– Лельо Мария, може ли да поговорим?

Тя ме изгледа от глава до пети.

– Кажи, Десиславче.

– Искам само… малко повече лично пространство между мен и Петър. Понякога ми е трудно, когато всичко между нас стига до вас.

Тя се засмя сухо.

– Мило момиче, аз съм го отгледала сама! Той ми е всичко! Ако не ти харесва – никой не те държи насила.

Тръгнах си със сълзи в очите. Петър ме чакаше у дома.

– Какво стана?

– Говорих с майка ти. Каза ми… че ако не ми харесва, мога да си тръгна.

Той замълча дълго. После прошепна:

– Не знам какво да правя…

В този момент разбрах – боря се с невидим враг. Не можех да спечеля тази битка. Или трябваше да приема мястото си на второ място след майка му, или трябваше да си тръгна.

Дните минаваха в мълчание и напрежение. Все по-често се улавях, че избягвам дома ни. Започнах да прекарвам повече време при приятелки или на работа. Една вечер се прибрах по-рано и заварих Петър по телефона:

– Да, мамо… Не, няма да ходим на море… Да, казах ѝ… Добре… Обичам те…

Седнах на леглото и заплаках безшумно. Не знаех дали плача за себе си или за него – човекът, който никога няма да бъде свободен.

На следващата сутрин събрах багажа си. Оставих му бележка: „Обичам те, но не мога повече.“

Сега седя сама в новата си квартира и се чудя: Наистина ли любовта трябва винаги да губи битката срещу семейството? Или просто някои хора никога няма да пораснат достатъчно, за да изберат сами?