Майка ми избра сестра си пред мен – цената на едно предателство

„Не мога да повярвам, че го правиш отново!“, изкрещях аз, а гласът ми се разби в стените на малката ни кухня в Пловдив. Майка ми стоеше срещу мен, стиснала чашата си с чай, а очите ѝ бяха пълни с онова познато, болезнено спокойствие. „Това е сестра ми, Мария. Не мога да я оставя в беда.“

Сърцето ми туптеше лудо. Беше късна есен, прозорецът беше замъглен от дъха ни, а навън дъждът барабанеше по ламаринения покрив. В този момент осъзнах, че отново съм на второ място в собствения си дом. Всичко започна преди няколко седмици, когато леля Катя – по-малката сестра на майка ми – се появи на прага ни със сълзи в очите и куфар в ръка. Беше се скарала с мъжа си и нямаше къде да отиде.

Майка ми, както винаги, отвори широко вратата и ѝ предложи леглото ми. „Ти ще спиш на дивана, Мария. Катя има нужда от спокойствие.“ Не възразих – поне не веднага. Но когато седмиците се превърнаха в месеци, а леля ми започна да се държи като господарка на къщата, търпението ми се изчерпа.

Всяка сутрин закъснявах за работа, защото Катя заемаше банята с часове. Вечер майка ми готвеше любимите ѝ ястия – мусака, баница, пълнени чушки – а аз ядях остатъците. Веднъж дори чух как майка ми ѝ казва: „Ти си ми като дъщеря.“

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Катя се оплаква на майка ми: „Мария е толкова студена напоследък. Не мога да разбера защо.“ Майка ми въздъхна: „Тя винаги е била трудна. Не обръщай внимание.“

Сълзите ме задавиха. Как можеше собствената ми майка да говори така за мен? Аз бях тази, която ѝ помагаше през всичките години след смъртта на баща ми. Аз работех на две места, за да плащаме сметките. А сега бях излишната.

Реших да поговоря с майка ми открито. „Мамо, чувствам се като чужда в собствения си дом. Катя е тук вече три месеца, а ти сякаш си забравила за мен.“ Тя ме погледна уморено: „Катя има нужда от нас сега. Ти си силна, Мария. Ще се справиш.“

В този момент нещо в мен се пречупи. Започнах да се прибирам все по-късно, да избягвам разговорите у дома. Един ден намерих Катя да рови из вещите ми. „Търсех си четката за коса“, каза тя невинно. Но аз знаех – тя просто искаше да покаже, че тук всичко ѝ принадлежи.

Скоро след това майка ми ме помоли да дам част от спестяванията си на Катя – тя искала да започне нов живот. „Но това са парите ми за магистратурата!“, възкликнах аз. „Катя има нужда повече от теб сега“, отвърна майка ми твърдо.

Излязох от къщата и вървях безцелно по дъждовните улици на квартал Кючук Париж. Чувствах се предадена и сама. Обадих се на най-добрата си приятелка Деси: „Не знам какво да правя вече… Майка ми избра сестра си пред мен.“

Деси ме изслуша внимателно: „Мария, трябва да поставиш граници. Това не е справедливо към теб.“

На следващия ден събрах смелост и казах на майка ми: „Или Катя си тръгва до края на седмицата, или аз ще напусна.“ Тя ме изгледа с болка: „Как можеш да бъдеш толкова жестока?“

Катя се разплака театрално: „Винаги съм знаела, че не ме искаш тук!“ Майка ми я прегърна и ме изгледа така, сякаш аз съм натрапницата.

Взех раницата си и напуснах дома ни. Отидох при Деси и останах там няколко дни. Майка ми не се обади нито веднъж.

След седмица получих съобщение: „Катя си тръгна. Моля те, върни се.“ Но вече не можех да се върна така лесно. Болката беше твърде голяма.

Днес живея сама под наем в малък апартамент в центъра на Пловдив. Все още обичам майка си, но между нас има пропаст. Понякога се питам – ако трябваше пак да избира, дали щеше да избере мен?

А вие как бихте постъпили? Може ли една майка да бъде простена за такова предателство?