Снаха ми разрушава семейството ми: Историята на една българска майка

— Димитре, пак ли ти ще миеш чиниите? — гласът ми трепереше, докато стоях на прага на кухнята. Синът ми, с наведена глава и уморени очи, подреждаше чиниите в миялната. Мария, снаха ми, седеше на дивана с телефон в ръка и дори не погледна към нас.

— Мамо, остави, аз ще ги оправя — прошепна той, сякаш се страхуваше да не я събуди от унеса ѝ.

Това беше поредната вечер, в която гледах как синът ми върши всичко у дома. Откакто се ожени за Мария, домът ни вече не беше същият. Преди беше пълен със смях и топлина. Сега — с напрежение и недоизказани думи.

Преди година Димитър доведе Мария у дома. Беше хубаво момиче — тъмни очи, дълга коса, усмивка като от реклама. Но още от първия ден усетих хлад в отношението ѝ към мен. Не беше като нашите момичета — не обичаше да готви, не се интересуваше от традициите ни. Но си казах: „Времето ще я промени.“

Грешах.

Скоро след сватбата започнаха дребните кавги. Първо за това кой ще изхвърли боклука. После за това кой ще пазарува. Винаги Димитър отстъпваше. Виждах го как се прибира от работа уморен, а тя го чака с дълъг списък със задачи: „Изчисти банята!“, „Изпери дрехите!“, „Сготви нещо!“.

Опитах се да говоря с него.

— Сине, това не е нормално. Ти работиш цял ден, а после вършиш всичко у дома. Защо Мария не помага?

Той само въздъхна:

— Мамо, тя е уморена. Работи и тя.

Но знаех истината — Мария работеше на половин работен ден и прекарваше останалото време пред телевизора или в социалните мрежи.

Една вечер не издържах. Отидох при Мария, докато Димитър беше в банята.

— Мария, може ли да поговорим?

Тя ме погледна с онзи студен поглед:

— Какво има?

— Мисля, че трябва да помагаш повече у дома. Димитър е изтощен.

Тя се изсмя:

— Това са ваши остарели разбирания. В нашето семейство няма „мъжки“ и „женски“ задължения.

— Но ти почти нищо не вършиш! — гласът ми потрепери.

— Това е вашият проблем, не мой — отвърна тя и излезе от стаята.

Сълзите напълниха очите ми. За първи път се почувствах безсилна в собствения си дом.

Димитър започна да се затваря в себе си. Все по-рядко говореше с мен. Когато го питах как е, само казваше „Добре съм“. Но виждах как отслабва, как лицето му губи блясъка си.

Един ден го чух да плаче в банята. Сърцето ми се късаше.

— Сине, моля те, кажи ми какво става!

Той ме прегърна и прошепна:

— Мамо, не знам какво да правя. Обичам я, но се чувствам като слуга в собствения си дом.

— Защо търпиш това?

— Защото се страхувам да не я загубя…

От този ден започнах да се питам: къде сбърках като майка? Дали аз съм виновна, че синът ми няма сили да се защити? Или просто времената са такива?

Скоро напрежението избухна. Една вечер Мария започна да крещи на Димитър заради някаква дреболия — че не бил измил добре пода. Аз не издържах:

— Стига! Не можеш да му говориш така!

Тя ме изгледа с презрение:

— Вие сте виновна! Вие сте го научили да бъде слаб!

Димитър стоеше между нас като малко дете — объркан и уплашен.

След този скандал Мария започна да настоява да се изнесат на квартира. Синът ми прие без дума. Когато тръгваха, го прегърнах силно:

— Моля те, пази себе си…

Сега домът ми е тих и празен. Чакам обаждане от Димитър всеки ден. Понякога идва сам — отслабнал, уморен, но все още мълчалив за болката си.

Питам се: трябваше ли да се намеся по-рано? Или трябваше да оставя нещата така? Къде е границата между това да защитиш детето си и да го оставиш да порасне сам?

Кажете ми — ако бяхте на мое място, какво щяхте да направите? Може ли една снаха наистина да разруши цялото семейство?