Денят, в който татко отказа да плати за сватбената ми рокля

— Не мога да повярвам, че ще дадеш толкова пари за една рокля! — гласът на татко отекна в малкия салон, точно когато излязох от пробната, облечена в най-красивата рокля, която някога съм виждала. Всички погледи се обърнаха към нас — продавачката застина с усмивка, майка ми се опита да го успокои с поглед, а аз стоях там, с ръце, стиснали плата, сякаш държах цялото си бъдеще.

— Татко, моля те… — прошепнах. — Това е моят ден. Мечтая за тази рокля от години.

Той поклати глава, очите му бяха пълни с разочарование и нещо друго — страх или болка, не можех да разбера.

— Не става въпрос за парите, Мария. — Гласът му потрепери. — Става въпрос за това какво означава тази сватба за нашето семейство.

Майка ми се намеси тихо:

— Иван, не е моментът… Моля те.

Но татко вече беше започнал. Винаги е бил човек на честта и традициите. Роден и израснал в малко село край Велико Търново, той вярваше, че семейството трябва да е сплотено, че решенията се взимат заедно. А аз… аз избрах да се омъжа за човек, когото той не одобряваше — Петър, момче от София, с модерни възгледи и свободен дух.

— Не мога да подкрепя това, Мария — каза той твърдо. — Не и по този начин.

Сълзите ми напираха. Чувствах се като малко момиче, което е разочаровало най-важния човек в живота си. Продавачката се приближи плахо:

— Ако желаете, може да оставим роклята настрана за няколко дни…

— Не! — прекъсна я татко. — Няма да плащам за нещо, което не одобрявам.

Майка ми ме прегърна през раменете и ме изведе навън. В колата цареше тишина. Татко караше мълчаливо, а аз гледах през прозореца към сивите улици на града. В главата ми кънтяха думите му: „Не мога да подкрепя това“.

Вечерта вкъщи беше още по-напрегната. Петър ми звънна:

— Как мина? Видя ли роклята?

Гласът му беше пълен с надежда. Не можех да му кажа истината. Не още.

— Ще ти разкажа после… — отвърнах тихо.

Майка ми седна до мен на дивана:

— Знаеш, че баща ти те обича. Просто… трудно му е да приеме всичко това. Той си представяше друг живот за теб.

— Но това е моят живот! — избухнах аз. — Защо винаги трябва да се съобразявам с неговите очаквания?

Тя въздъхна:

— Когато се омъжих за него, и моите родители не го одобряваха. Но аз избрах любовта си.

Погледнах я изненадано. Никога не ми беше казвала това.

— И какво стана?

— С времето всичко си дойде на мястото. Но трябваше да бъда търпелива… и да простя.

Седяхме дълго в тишина. На следващия ден татко не каза нито дума за случилото се. Закусихме мълчаливо. Когато тръгнах за работа, той само кимна леко.

В офиса колежките ме питаха как вървят приготовленията:

— Ооо, Мария! Ще бъдеш най-красивата булка! Покажи снимки на роклята!

Усмихнах се насила и измислих извинение. Вътре в мен бушуваше буря. Защо всичко трябваше да е толкова трудно? Защо не можех просто да бъда щастлива?

Вечерта Петър дойде у нас. Татко го посрещна студено:

— Добър вечер.

— Добър вечер, господин Георгиев — отвърна Петър учтиво.

Седнахме на масата. Майка ми се опитваше да разведри обстановката:

— Петре, ще пиеш ли чай?

— Благодаря, госпожо Георгиева.

Тишината беше тежка като олово. Най-накрая Петър се обърна към татко:

— Знам, че не ме одобрявате напълно. Но обичам Мария и ще направя всичко тя да бъде щастлива.

Татко го изгледа дълго:

— Щастието не е само в думите, момче. То е в делата.

Петър кимна:

— Знам. Затова ви моля да ни дадете шанс.

Татко стана рязко и излезе от стаята. Аз избухнах в сълзи.

— Не мога повече! — извиках. — Защо винаги трябва да избирам между вас?

Майка ми ме прегърна:

— Понякога любовта боли, Мария. Но само тя може да ни спаси.

На следващия ден реших сама да платя за роклята си. Взех малък заем от приятелка и върнах в салона с наведена глава. Продавачката ме посрещна топло:

— Всичко ще бъде наред, мила. Всяка булка има своята история.

Когато се прибрах у дома с роклята в ръце, татко стоеше на прага.

— Платила си сама? — попита тихо.

Кимнах.

Той въздъхна тежко:

— Може би сбърках… Просто исках най-доброто за теб.

Погледнах го през сълзи:

— Най-доброто за мен е да бъда щастлива… с Петър.

Той ме прегърна силно за първи път от месеци.

Сватбата ни беше скромна, но пълна с любов и прошка. Татко танцува с мен първия танц и прошепна:

— Прощавам ти… и ти благодаря, че ме научи какво значи истинска любов.

Сега често се питам: Колко струва щастието ни? И дали понякога не плащаме твърде висока цена за чуждите очаквания?