Когато брат ми отказа да помогне за подаръка на мама: Истинското лице на семейството

— Не мога да повярвам, че пак го правиш, Иване! — изкрещях аз, докато държах телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше късен следобед, а слънцето се прокрадваше през прозореца на малката ми кухня в Люлин. Беше онзи момент, в който въздухът е натежал от очакване, а аз вече усещах как гневът ме задушава.

— Какво пак съм направил? — отвърна той с онзи безразличен тон, който винаги ме е влудявал. — Не виждам смисъл да хвърлям пари за някакъв хладилник. Старият още работи.

Стиснах устни. Майка ни имаше рожден ден след седмица. От години се оплакваше от стария хладилник — вратата не се затваряше добре, фризерът беше покрит с лед, а компресорът бучеше като трактор. Бях спестявала месеци наред, но парите не стигаха. Надявах се брат ми да помогне. Вместо това чух само оправдания.

— Иванее, това е за мама! Тя винаги е давала всичко за нас. Не можеш ли поне веднъж да покажеш, че ти пука?

— Не драматизирай, Мария. Имам си мои разходи. Ако толкова искаш, купи го сама.

Затворих телефона с треперещи ръце. Сълзите напираха, но ги преглътнах. Не исках да плача — не и заради него. В този момент си спомних всички онези вечери, когато майка ни стоеше до късно в кухнята, за да ни приготви любимите палачинки, въпреки че беше уморена до смърт от работа в шивашкия цех.

Седнах на масата и зарових лице в дланите си. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. Че когато дойде моментът, ще сме единни. Но сега… Сега се чувствах предадена.

На следващия ден отидох при майка ми под предлог да й помогна с пазаруването. Тя ме посрещна с усмивка и топла прегръдка.

— Как си, маме? — попита тя, докато слагаше чайника на котлона.

— Добре съм — излъгах аз. — А ти?

— Ох, пак се развали хладилникът тази нощ… Всичко във фризера се размрази. Но няма страшно, ще го оправя някак.

Гледах я как се опитва да бъде силна. Очите й бяха уморени, но в тях имаше онази искрица надежда, която винаги ме е вдъхновявала.

— Мамо… ако можеше да си пожелаеш нещо за рождения ден, какво би било?

Тя се засмя тихо.

— Ох, Марийче… Само да сте живи и здрави ти и Иван. Това ми стига.

Сърцето ми се сви. Знаех, че лъже — поне малко. Всеки човек има нужди и мечти, дори и най-смирените майки.

Вечерта звъннах на баща ми. Родителите ми са разведени от години, но той винаги е бил по-близо до брат ми. Обясних му ситуацията.

— Марио, не мога да разбера защо Иван е такъв — казах с отчаяние в гласа.

— Знаеш го… Той винаги мисли първо за себе си. Но не се ядосвай, ще ти помогна с каквото мога — отвърна баща ми.

Така започнах да събирам пари оттук-оттам — малко от баща ми, малко от приятелка, малко от спестяванията си. Всяка вечер броях стотинките и се чудех дали ще успея навреме.

Денят на рождения ден дойде по-бързо, отколкото очаквах. Сутринта Иван ми писа съобщение: „Честит рожден ден на мама! Ще мина по-късно.“ Дори не попита дали сме успели с подаръка.

Взех такси до магазина и с помощта на продавачите уредих доставката на новия хладилник до апартамента на мама. Когато пристигнаха и го внесоха в кухнята й, тя стоеше като вцепенена.

— Марийче… Това… Това е прекалено! Как си го позволила?

Прегърнах я силно.

— Просто исках да ти благодаря за всичко. Заслужаваш го.

Очите й се напълниха със сълзи. За миг всичко си струваше — усилията, тревогите, разочарованието от брат ми.

Малко по-късно Иван дойде с една кутия бонбони и букет карамфили.

— Ей, честит рожден ден! — каза той весело и целуна майка ни по бузата.

Тя го прегърна топло, сякаш нищо не се е случило. Аз стоях настрани и наблюдавах сцената с горчивина в гърдите си.

След като всички гости си тръгнаха, останахме само тримата. Майка ни миеше чиниите в новия хладилник до нея, а Иван седеше на дивана и цъкаше на телефона си.

— Иванее — започнах тихо — не мислиш ли, че можеше да помогнеш малко повече?

Той повдигна рамене.

— Всеки си има приоритети, Мария. Аз не съм длъжен да давам пари за всичко.

Погледнах го дълго. В този момент разбрах колко различни сме станали. Семейството ни беше разделено не само от километри или разводи, а от липсата на грижа и разбиране.

Когато си тръгнах тази вечер, вървях бавно по тъмните улици на Люлин и мислех за всичко случило се. Защо някои хора избират да бъдат егоисти? Дали някога ще можем пак да бъдем истинско семейство? Или просто ще продължим да живеем като непознати под един покрив?