Срамът на сина ми – история за една сватба без родители

– Мамо, моля те, не настоявай повече. Решението е мое и няма да го променя.

Гласът на сина ми, Петър, беше твърд, почти чужд. Стоеше пред мен в кухнята ни, където миришеше на прясно изпечен хляб и копър. Очите му не срещаха моите. В ръцете си стискаше поканата за сватбата си – покана, която не беше предназначена за нас.

– Петре, как можеш? – гласът ми трепереше. – Ние сме ти родители! Какво ще кажат хората? Как ще погледна баща ти в очите?

Той въздъхна тежко и се обърна към прозореца, сякаш навън щеше да намери отговорите, които аз не можех да му дам.

– Мамо, ти знаеш… София е друг свят. Там хората са различни. Не искам да се излагате пред приятелите ми. Не искам да се смеят на акцента ви, на дрехите ви…

Сърцето ми се сви. Цял живот работихме честно – аз като учителка в селското училище, мъжът ми – бай Иван, като механик в гаража до площада. Отгледахме Петър с много труд и още повече любов. Спестявахме от залъка си, за да може той да учи в града, да стане човек. А сега…

– Значи се срамуваш от нас? – прошепнах. – От майка си и баща си?

Той замълча. Тишината беше по-страшна от всяка обида.

След като Петър си тръгна, останах сама в кухнята. Седнах до масата и се загледах в ръцете си – напукани от работа, но топли. Спомних си как го държах за ръка, когато беше малък и се страхуваше от тъмното. Как го учех да чете, как му шиех дрехи за първия учебен ден. Всичко това ли нямаше значение?

Когато Иван се прибра от работа, видя лицето ми и разбра веднага.

– Пак ли за сватбата? – попита тихо.

Само кимнах.

– Остави го, Марийке – каза той и седна до мен. – Може би така е по-добре. Ще си спести срама пред приятелите си…

– А нашият срам? Нашата болка? – избухнах аз. – Какво сме направили толкова лошо?

Иван замълча дълго. После сложи ръката си върху моята.

– Нищо лошо не сме направили. Просто светът се е променил…

Дните до сватбата минаха като в мъгла. Селото разбра бързо – клюките тук се разнасят по-бързо от вятъра. Съседките ме гледаха със съжаление, някои дори с укор.

– Какво сте направили на момчето? – питаха ме на пазара.
– Нищо… Просто сме такива, каквито сме.

Вечерта преди сватбата не можах да заспя. Чух Иван да става и да излиза навън. Намерих го до обора, седнал на пейката под ореха.

– Помниш ли първия му учебен ден? – попита ме той.
– Помня… Беше толкова горд с новата раница.
– А сега се срамува от нас…

Сълзите ми потекоха безшумно. Прегърнах го силно.

На следващия ден селото беше празно – всички бяха или на полето, или пред телевизора. Аз стоях до прозореца и гледах пътя към града. Представях си Петър в костюм, булката му – сигурно красива градска госпожица, гостите – усмихнати, шумни… А ние – забравени.

Следобед получих съобщение: „Мамо, надявам се да ме разбереш един ден.“

Не отговорих. Какво можех да кажа? Че разбирам? Че прощавам?

Минаха седмици. Петър не се обади. Селото продължи да живее своя живот – кравите трябваше да се доят, децата да се учат на букви. Но нещо в мен беше умряло.

Една вечер, докато поправяхме старата ограда с Иван, той спря и ме погледна сериозно:

– Марийке… Мислиш ли, че някога ще ни прости?
– Не знам… Може би ние трябва да му простим първи.

Замислих се дълго над тези думи. Дали любовта към децата ни трябва да бъде безусловна? Дали родителската гордост може да преживее такова унижение?

Понякога нощем се питам: Къде сбъркахме? Дали ако бяхме по-богати или по-градски щяхме да бъдем достойни родители в очите на сина си? Или просто светът вече не цени това, което ние наричаме чест и семейство?

Кажете ми вие: Може ли едно дете да се срамува толкова от родителите си, че да ги изключи от най-важния ден в живота си? И какво остава тогава за нас?