Майка ми помогна на бившата ми жена, но отказва да помогне на сегашната – една история за прошка, вина и семейни рани

– Не, Иван! Казах ти вече – няма да я приема в този дом! – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята като нож. Стоях срещу нея, стиснал юмруци в джобовете си, а до мен – Мария, новата ми съпруга, с наведена глава и очи, пълни със сълзи.

– Мамо, моля те… – започнах, но тя ме прекъсна с рязко движение на ръката.

– Не! Когато доведе Елена тук, я приеха като дъщеря. Грижих се за нея, помагах ви, когато нямаше какво да ядете. А ти какво направи? Изостави я с детето и избяга при тази! – посочи Мария с поглед, в който се четеше цялата болка на майчината обида.

В този момент сякаш стените на панелката в Люлин се стесниха около мен. Спомних си онези вечери преди години, когато Елена и аз се карахме за глупости – пари, работа, кой ще измие чиниите. Майка ми винаги беше там – с топла супа и търпение. После дойде разводът. Аз си тръгнах първи. Оставих Елена и малкия Даниел при майка ми. Тя ги прие. Дори когато Елена се разболя и нямаше кой да гледа детето, майка ми остави всичко и стана баба и майка едновременно.

А сега… Сега стоях тук с Мария – жената, заради която напуснах всичко. Мария беше различна – млада, амбициозна, но и ранима. След като останахме без работа и квартирата ни изгоря при пожар, нямахме къде да отидем. Единственото място беше тук – при мама.

– Мамо… – опитах пак, този път по-тихо. – Всички правим грешки. Моля те, дай ни шанс…

– Грешки? – засмя се горчиво тя. – Ти не направи грешка, Иван. Ти разби едно семейство. Остави детето си без баща! А сега идваш тук и искаш да започнеш отначало? Не мога!

Мария се разплака. Хвана ме за ръката и прошепна:

– Да тръгваме… Не искам да съм причина за още болка.

Излязохме на стълбището. Въздухът беше тежък, миришеше на готвено и стари спомени. Седнахме на стълбите. Мария ме гледаше с онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновен за всичко.

– Защо не може да ни прости? – попита тя тихо.

– Защото не е само до прошката… – отвърнах аз. – Тя още страда заради това, което направих.

Вечерта прекарахме в евтин хотел до гарата. Мария заспа бързо от умората и сълзите си. Аз лежах буден и мислех за Даниел – сина ми, когото не бях виждал от месеци. Спомних си как го люлеех в скута си като бебе, как му обещавах, че винаги ще съм до него… А после избягах.

На следващия ден отидох до блока на майка ми сам. Тя отвори вратата без дума. Влязохме в кухнята.

– Мамо…

– Не започвай пак – каза тя уморено.

– Искам само да видя Даниел…

Тя ме изгледа дълго.

– Той вече не пита за теб. Свикна без баща си.

Седнах на стола до прозореца. Навън дъждът барабанеше по ламаринените первази.

– Знам, че сгреших… Но Мария няма вина. Тя също е човек…

– Не е до нея – прекъсна ме майка ми. – До теб е! Ти трябваше да си мъжът в това семейство. А ти избра лесния път.

– Лесен ли? Мамо, всяка вечер се обвинявам! Не мога да спя! Чувствам се като предател!

Тя въздъхна тежко.

– Прошката не е лесна работа, Иване. Особено когато става дума за дете…

В този момент влезе Даниел – пораснал, сериозен, с очи като моите. Погледна ме без усмивка.

– Здрасти…

Сърцето ми се сви.

– Здрасти, сине… Как си?

Той сви рамене.

– Добре съм.

Мълчахме неловко няколко минути. После той излезе от стаята.

– Виждаш ли? – прошепна майка ми. – Времето лекува само ако има кой да го поиска…

Излязох от апартамента с усещането, че съм загубил всичко – майка си, детето си, дома си. Върнах се при Мария и й казах истината: няма да можем да останем тук.

След седмица намерихме стая под наем в „Надежда“. Беше тясно и студено, но поне бяхме заедно. Мария започна работа в близкия магазин, аз карах такси нощем. Понякога минавах покрай блока на майка ми и гледах светлините й отдалеч.

Една вечер Мария ме попита:

– Ще ни прости ли някога?

Погледнах я дълго и казах:

– Не знам… Може би някой ден. Но дали аз самият ще мога да си простя?

Понякога се чудя: заслужаваме ли втори шанс? Или някои грешки остават завинаги между нас и хората, които обичаме? Какво бихте направили вие?