Доверих се на брат си да се грижи за баща ни, но той предаде доверието ми

— Не мога да повярвам, че го направи! — изкрещях в слушалката, докато стоях на терасата на малкия ни апартамент в София. Вятърът носеше мириса на дъжд, а сърцето ми туптеше лудо. Брат ми, Димитър, мълчеше от другата страна на линията. — Как можа да изхарчиш парите за баща ни за… за какво? За нова кола? За някакви глупости?

Той въздъхна тежко. — Не разбираш, Мария. Всичко беше толкова трудно. Трябваше ми нещо… нещо само за мен.

— Само за теб? — повторих като ехо. — А баща ни? А аз? А мама, която почина и ни остави с обещанието да се грижим един за друг?

Това беше началото на края. Преди година с мъжа ми, Петър, и двете ни деца взехме най-тежкото решение в живота си — продадохме къщата в Пловдив и старата „Лада“, за да заминем за Германия. Там имахме работа, сигурност, бъдеще за децата. Но баща ми остана сам, болен след инсулта. Димитър обеща да се грижи за него. Оставихме му всичко — парите от продажбата, спестяванията на мама, дори златните ѝ обеци.

Първите месеци всичко изглеждаше наред. Димитър ми пращаше снимки — баща ни усмихнат в инвалидната количка, нови дрехи, ремонтирана баня. Но после започнаха да идват сметките — неплатени ток и вода, аптеката звънеше за стари задължения. Когато попитах Димитър, той все намираше оправдания: „Забравих“, „Ще платя утре“, „Парите свършиха“.

Една вечер получих съобщение от съседката ни леля Станка: „Марийче, баща ти е сам цял ден. Димитър не се е прибирал от три дни.“

Светът ми се срина. Петър ме гледаше безпомощно, а децата плачеха — не разбираха защо мама е тъжна и крещи по телефона. Решихме да се върнем. Нямаше връщане назад.

Върнахме се в България посред зима. Апартаментът беше студен и мрачен. Баща ми лежеше в леглото си, слаб и изплашен. Димитър го нямаше. Намерих го в кварталното кафене с приятели — пиеха ракия и играеха карти.

— Как можа? — попитах го тихо, докато той ме гледаше с празен поглед.

— Не издържах, Мария — прошепна той. — Всичко ми дойде в повече.

— А на мен? На татко? — сълзите ми потекоха сами.

Седмици наред се борих с институции, плащах стари сметки, носех баща си по болници и рехабилитации. Петър започна работа като шофьор на такси, аз чистех домове и гледах възрастни хора. Децата страдаха — ново училище, нови приятели, липса на сигурност.

Димитър изчезна. Понякога го виждах по улиците — небръснат, с торба бира в ръка. Хората шушукаха зад гърба ми: „Виж я Мария, върна се от Германия с празни ръце…“

Една вечер седнах до баща си. Той ме хвана за ръката:

— Не се сърди на брат си, дете мое. Всеки носи кръста си.

— Но татко… той ни предаде.

— И ти ще простиш ли някога?

Не знаех какво да отговоря.

Минаха месеци. Научих се да прощавам малко по малко — на себе си, че съм повярвала; на Димитър, че е слаб; на съдбата, че ме е върнала там, откъдето съм тръгнала.

Сега всяка сутрин гледам децата си как тръгват към училище с раници на гърба и се питам: „Ще успея ли да им дам това, което заслужават? Ще мога ли някога отново да вярвам?“

А вие бихте ли простили такова предателство? Или има граници, които не трябва да се прекрачват?