Къщи без дом: Историята на една наследница

– Пак ли си тук, Лили? – гласът на леля Мария отекна в празния хол, докато тя безцеремонно оставяше чантата си върху стария шкаф на баба.

Стоях до прозореца, стиснала ключовете в ръка, и се чудех дали да ѝ отговоря или просто да изляза. Миризмата на старо дърво и лавандула ме връщаше към детството, когато баба ми ме люлееше на този диван, а сега… Сега тук се разхождаха хора, които сякаш бяха забравили чии са тези стени.

– Разбира се, че съм тук – отвърнах тихо. – Това е моят дом.

Леля Мария се засмя сухо:

– Дом? Всички знаем, че вече не е само твой. Всички имаме право тук. Ти не си единствената наследница.

Погледнах я. Очите ѝ бяха студени, устните – стиснати. Спомних си деня на погребението на баща ми – тя беше първата, която заговори за имотите. Не за спомените, не за болката, а за квадратните метри.

След смъртта на родителите ми – майка ми почина от рак преди три години, баща ми от инфаркт миналата есен – останах с три апартамента и една къща в село край Пловдив. Брат ми загина в катастрофа преди пет години. Баба ми – последната опора – си отиде миналата зима. Останах сама сред купчина ключове и нотариални актове. Но вместо утеха, наследството ми донесе само кавги и разочарования.

Първите месеци след погребението на баща ми бяха мъгливи. Роднините идваха и си отиваха – кой да „помогне“ с разчистването, кой да „провери“ какво е останало. Леля Мария и чичо Петър се нанесоха в апартамента в Кючук Париж „докато си оправят техния“. Братовчедка ми Ива започна да води приятели в къщата на село за „уикенд почивки“. Никой не ме питаше.

Една вечер заварих чичо Петър да сменя ключалките на входната врата.

– Какво правиш?! – извиках.

– Ами… да не стане някоя беля. Тук всеки влиза-излиза. По-добре аз да държа ключовете – каза той, без да ме погледне.

– Това е моят дом! – гласът ми трепереше.

– Нашият дом е, Лили. Не забравяй закона.

Законът… Колко пъти го чувах напоследък. Законът казваше едно, но сърцето ми крещеше друго. Всяка стая пазеше спомен – майка ми как пее сутрин в кухнята, баща ми как поправя часовника в хола, баба как меси козунаци за Великден. А сега тези хора ги превръщаха в хотелски стаи и складове.

Опитах се да говоря с тях. Събрахме се една неделя около масата в апартамента на булевард „Марица“.

– Моля ви, нека уважаваме паметта на нашите близки – казах им. – Тези домове не са просто имоти. Те са част от нас.

Леля Мария ме прекъсна:

– Лили, животът продължава. Не можем да живеем в миналото. Всеки има нужда от покрив над главата си.

– Но аз не мога да гледам как превръщате всичко в пазарлък! – избухнах.

– Ако не ти харесва, продай своя дял! – намеси се братовчедка Ива.

Тогава разбрах: за тях това беше просто сделка. За мен беше всичко останало.

Започнах да избягвам домовете си. Оставих ги на произвола на съдбата и роднините. Всяко посещение беше като нож в сърцето – виждах как мебелите изчезват, снимките се трупат по кашони, а спомените избледняват под тежестта на чужди стъпки.

Една вечер получих обаждане от съседката баба Сийка:

– Лили, чичо ти Петър пак е викнал майстори… Ще бутат стената към кухнята.

Тогава не издържах. Отидох веднага. Влязох в апартамента и видях как работници къртят плочките, а чичо Петър раздава нареждания.

– Спрете веднага! – извиках през сълзи.

– Лили, стига си правила драми! Това е за добро – ще го направим по-модерно, после ще го дадем под наем и ще делим парите!

– Не ви е срам! Това беше кухнята на мама! Как можете така?!

Чичо Петър само сви рамене:

– Времето върви напред. Ако не ти харесва, иди при адвокат.

Тази нощ не спах. Разрових старите албуми, писмата на майка ми, бележките на баба. Плаках до сутринта. На другия ден отидох при адвокатка – госпожа Димитрова. Обясних ѝ всичко през сълзи.

– Лили, законът е на твоя страна само ако действаш навреме – каза тя строго. – Ако оставиш нещата така, ще загубиш всичко.

Започнаха месеци на съдебни дела, обиди по телефона, писма от роднини с обвинения и заплахи. Чувствах се предателка към семейството си и към себе си. Но знаех едно: ако не защитя домовете си сега, никога няма да мога да се върна там като човек, а само като призрак сред руините на миналото.

В крайна сметка съдът отсъди: разделяме имотите по законен път. Някои продадохме, други останаха мои. Но вече нищо не беше същото. Роднините ми не ми говорят. Понякога минавам покрай апартамента на булевард „Марица“ и виждам нови хора по прозорците. В къщата на село растат бурени.

Останах сама със спомените и няколко ключа в джоба си. Но поне знам, че направих всичко възможно да опазя това, което беше истински важно за мен.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли едно наследство да разруши семейство? Или просто показва кои сме всъщност?