В капана на любовта: Как помощта към сина ми и снаха ми ме научи на граници и себеуважение

– Викторе, пак ли ще оставиш Мария сама с бебето? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях на прага на кухнята, а в ръцете ми трепереше чаша чай. Дъждът барабанеше по прозореца, а въздухът беше натежал от неизказани думи.

Виктор изсумтя и хвърли поглед към мен. – Мамо, моля те, не започвай пак. Имам работа, а Мария знае какво прави.

Мария стоеше до мивката, с тъмни кръгове под очите и разрошена коса. Бебето плачеше в стаята си. Сърцето ми се сви – познавах тази умора. Бях я изпитвала години наред, когато отглеждах Виктор сама след като баща му ни напусна. Тогава се заклех, че ще направя всичко възможно синът ми да не усеща липса на нищо.

Но сега, когато той имаше свое семейство, не знаех къде свършва моята грижа и започва тяхната отговорност.

– Викторе, не е въпросът само в работата ти – прошепнах. – Мария има нужда от теб. Всички имаме нужда един от друг.

Той въздъхна тежко и излезе от стаята. Останах насаме с Мария, която се опита да скрие сълзите си.

– Извинявай, че те въвличаме в нашите проблеми – каза тя тихо.

– Не се извинявай, дете мое. Семейството е за това – отвърнах и я прегърнах. Но вътрешно усещах как се разпадам. Бях уморена. От години не бях спала спокойно. Всяка нощ се будех при най-малкия шум от апартамента им над мен. Всяка сутрин приготвях закуска за всички, тичах между работа и домакинство, за да им помагам. Дори когато Мария роди, аз бях тази, която стоеше до нея в болницата, докато Виктор работеше извънредно.

Съседките често ми казваха: „Галя, ти си златна майка!“, но аз се чувствах като призрак в собствения си живот. Не помнех кога последно бях излязла с приятелки или бях прочела книга само за себе си.

Една вечер, докато миех чиниите, чух Виктор и Мария да се карат отново. Спрях водата и се заслушах:

– Не мога повече така! – извика Мария. – Чувствам се сама във всичко!

– Мамо винаги помага! – отвърна Виктор раздразнено.

– Но тя не трябва! Това е нашето дете!

Сълзите ми се смесиха със сапунената пяна. За първи път осъзнах, че помощта ми е станала пречка. Бях ги лишила от възможността да пораснат заедно като семейство.

На следващия ден седнах с Виктор на масата в хола. Той изглеждаше уморен и пораснал – вече не беше онова момче с ожулени колене, а мъж със свои тревоги.

– Сине – започнах внимателно, – мисля, че трябва да ви дам повече пространство.

Той ме погледна изненадано:

– Какво имаш предвид?

– Прекалено много се намесвам. Искам само да ви помогна, но може би ви преча да намерите собствения си ритъм.

Виктор замълча дълго. После каза:

– Мамо… страх ме е да не се проваля като баща. Затова разчитам толкова на теб.

Стиснах ръката му:

– Всички се страхуваме. Но трябва да си дадеш шанс да бъдеш баща по свой начин.

Тази вечер за първи път от години си легнах рано. Сънувах младостта си – как тичам босонога по росната трева в двора на баба ми в Пловдив. Събудих се с усмивка и реших да направя нещо само за себе си – записах се на курс по рисуване в читалището.

Постепенно започнах да прекарвам повече време извън дома им. Първоначално Мария изглеждаше притеснена:

– Гале, сигурна ли си, че няма да ти липсваме?

– Ще ми липсвате – казах й честно. – Но трябва да намеря себе си отново.

Виктор започна да прекарва повече време с детето. Виждах как расте увереността му. Един ден дори ме покани на вечеря у тях – той беше сготвил мусака по моя рецепта.

– Мамо, благодаря ти за всичко – каза той накрая. – Но най-много ти благодаря, че ни остави да бъдем семейство сами.

Понякога все още усещам вина или страх, че не съм достатъчно нужна. Но вече знам: любовта не е саможертва до забрава на себе си. Любовта е граница, която пази всички ни цели.

Сега често се питам: Колко често ние, българските майки, забравяме себе си в името на децата? И кога идва моментът да кажем „стига“ и да започнем да живеем и за себе си?