Дядо ми се ожени за съседката и забрави за нас

„Ти вече не си част от това семейство!“, изкрещя майка ми през сълзи, докато затръшваше вратата след себе си. Стоях в коридора, стиснала юмруци, а сърцето ми блъскаше лудо в гърдите. Не можех да повярвам, че всичко това се случва на нашето семейство. Дядо ми – моят герой, човекът, който ме учеше да карам колело и ми разказваше приказки за детството си в Пловдив – беше изчезнал. Не физически, а емоционално. След като баба почина миналата година, той сякаш се стопи. Първо беше тъгата, после – тишината. А сега – новата му жена.

Съседката ни, леля Мария, винаги беше мила жена. Помагаше на всички в блока – носеше супа на болните, поливаше цветята на отсъстващите. Но никога не съм си представяла, че ще стане част от нашето семейство. Още по-малко – че ще отнеме дядо ми от нас. Всичко започна невинно: тя го канеше на кафе, разхождаха се заедно в парка. Майка ми казваше: „Той има нужда от компания, нека бъде щастлив.“ Но когато една сутрин дядо ми ни съобщи, че ще се жени за Мария, сякаш земята под краката ми се разтвори.

„Това е предателство!“, изкрещя чичо Петър на семейната вечеря. „Как можа толкова бързо да забравиш баба?“ Дядо ми само сви рамене и каза тихо: „Самотата е по-страшна от смъртта.“ Никой не знаеше какво да отговори. След сватбата всичко се промени. Дядо ми спря да идва у дома ни в неделя. Не се обаждаше по телефона. На рождения ми ден изпрати само картичка с надпис: „Честито, мила.“ Без подпис. Без обичайната шега или рисунка на слънце.

Майка ми плачеше всяка вечер. „Той ни изостави“, повтаряше тя. Аз се опитвах да я утеша, но и аз страдах. В училище приятелките ми ме питаха защо изглеждам тъжна. Не можех да им обясня – как да разкажеш на някого, че дядо ти е избрал друга жена пред семейството си?

Една вечер реших да отида при него. Изчаках Мария да излезе до магазина и позвъних на вратата им. Дядо ми отвори и ме погледна така, сякаш вижда непознат.

– Здравей, дядо – прошепнах.
– Какво правиш тук? – попита той сухо.
– Исках да поговорим… Липсваш ми.
Той въздъхна тежко и ме покани вътре. Апартаментът миришеше на прясно изпечен хляб и лавандула – Мария явно беше готвила. Седнахме един срещу друг на масата.
– Защо не идваш вече у нас? – попитах.
– Животът продължава, мило дете – каза той тихо. – Не мога да живея в миналото.
– А ние? Ние сме твоето семейство!
– Мария също е мое семейство вече.

Почувствах се предадена. Сълзите напълниха очите ми.
– Баба би била разочарована…
Дядо ми стана рязко и започна да подрежда чашите в шкафа.
– Не говори така за нея! Тя винаги искаше да съм щастлив.
– А ние? – повторих аз.
Той не отговори.

Върнах се у дома със свито сърце. Майка ми ме прегърна и каза:
– Може би трябва да го оставим… Ако това го прави щастлив.
Но аз не можех да приема тази мисъл. Всяка вечер гледах снимките от миналото – как дядо ме държи за ръка на морето, как двамата с баба се смеят на двора в село… Как всичко беше просто и истинско.

Скоро разбрахме, че Мария не ни иска около себе си. Когато се опитвахме да звъним на дядо по телефона, тя винаги отговаряше първа:
– Той спи.
– Зает е.
– Ще ви се обади после.
Но никога не го правеше.

На Коледа решихме да опитаме още веднъж. Занесохме му подарък – шал, който майка ми беше изплела сама. Мария отвори вратата и ни изгледа студено:
– Не е удобно сега.
– Само за малко… – помолих аз.
– Не може.
Вратата се затвори пред лицата ни.

Майка ми избухна в сълзи на стълбището:
– Това не е справедливо! Той беше всичко за нас!
Аз я прегърнах силно и си обещах никога да не забравя кой беше дядо ми преди всичко това.

Минаха месеци. Животът продължи някак без него. Понякога го виждах през прозореца – седеше на балкона с Мария, пиеха кафе и гледаха залеза над панелните блокове. Изглеждаше спокоен… но дали беше щастлив?

Сега често се питам: Кога човек има право да избере себе си пред семейството? И дали любовта към новия живот трябва да означава забрава за стария? Може ли някой ден пак да бъдем едно семейство или завинаги ще останем само спомен един за друг?