„Ти не си готова за дете, Мария. Дай го за осиновяване.“

– Не можеш да го гледаш, Мария! Не си готова! – думите на брат ми Георги още кънтят в ушите ми. Стоях в болничната стая, с пресъхнали устни и празен поглед, докато той крещеше. Майка ми, леля ми Катя и дори баща ми – всички бяха там, всички с различни мнения, всички с тревога в очите. Но никой не ме попита как се чувствам аз.

Бях на двадесет и шест, когато разбрах, че съм бременна. Бащата на детето – Петър – изчезна още в третия месец. „Не съм готов за това“, каза ми той една вечер на стълбите пред блока и повече не го видях. Останах сама с новината, сама с надеждите и страховете си. Майка ми първа разбра. Погледна ме дълго, после само въздъхна: „Ще се справим някак.“

Бременността ми мина леко – нито гадене, нито болки. Ходех на работа в книжарницата до последно, а вечер четях книги за майчинството. Представях си как ще държа бебето си, как ще му пея приспивни песни, как ще го уча да казва „мамо“.

Но съдбата имаше други планове. В нощта на раждането всичко се обърка. Болките започнаха внезапно, а водите изтекоха още преди да стигна до болницата. Лекарите решиха да направят секцио – „Бебето е в опасност“, каза доктор Иванова с тревога. Помня само светлините над операционната маса и гласа на акушерката: „Дишай дълбоко, Мария.“

Събудих се сама. Коремът ме болеше ужасно, а до мен нямаше никой. След няколко часа дойде майка ми – очите ѝ бяха подпухнали от плач.
– Бебето е в интензивното, Мария. Казаха, че ще се оправи, но трябва време.

Тогава влезе Георги – брат ми, винаги по-големият, винаги по-строгият.
– Трябва да помислиш сериозно – започна той без поздрав. – Не можеш сама да гледаш болно дете. Дай го за осиновяване. По-добре е за всички.

Почувствах се като парцалена кукла, която всеки дърпа в различна посока. Леля Катя ме подкрепяше: „Ти си силна, Мария! Ще се справиш!“ Но баща ми мълчеше и само гледаше през прозореца.

Дните в болницата се точеха бавно. Всяка сутрин питах за бебето – момиченце с тъмни коси и малки юмручета. Нарекох я Елица. Първият път, когато я видях през стъклото на интензивното отделение, сърцето ми се сви от страх и любов едновременно.

– Мамо, ще я вземеш ли у дома? – попита ме веднъж сестрата.
– Ще я взема – прошепнах със сълзи на очи.

Но Георги не спираше:
– Мария, ти нямаш работа, нямаш мъж до себе си! Как ще издържаш? Как ще я гледаш? Помисли за детето!

Всяка вечер вкъщи беше война. Майка ми се опитваше да ни помири:
– Георги, остави сестра си! Тя ще реши!
– Не виждаш ли, че не може? Ще страда и тя, и детето!

Започнах да се съмнявам в себе си. Наистина ли не мога? Наистина ли ще е по-добре за Елица да има друго семейство? Веднъж дори попълних формуляр за социалните – ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да пиша правилно името си.

Но после я прегърнах за първи път. Малкото ѝ телце потръпваше от плач, а аз я държах до гърдите си и усещах как животът ми се връща обратно във вените. „Ти си моята дъщеря“, прошепнах ѝ.

Седмици наред се борих със себе си и с всички около мен. Социалните работници идваха у дома:
– Имате ли подкрепа? Имате ли доходи? Знаете ли колко е трудно?

Знаех само едно – не мога да дам Елица на чужди хора. Дори ако трябва да работя на две места, дори ако трябва да спя по три часа на нощ.

Една вечер Георги дойде пак:
– Мария, моля те… Не го прави от инат! Мисли за бъдещето ѝ!
– Мисля! – извиках през сълзи. – Мисля за нея всяка секунда! Ти знаеш ли какво е да носиш живот девет месеца? Да усещаш ритниците ѝ нощем? Да се будиш от страх дали ще оцелее?

Той замълча. За първи път видях сълзи в очите му.

Минаха месеци. Елица растеше бавно, но стабилно. Намерих работа като помощник-възпитател в детска градина – ниска заплата, но поне бях близо до нея през деня. Майка ми помагаше с каквото може. Леля Катя носеше дрешки от свои познати.

Семейството ни вече не беше същото – Георги рядко идваше у дома, баща ми все още мълчеше повече от обикновено. Но аз имах Елица и това беше достатъчно.

Понякога нощем се питам: „Ако бях послушала Георги… Ако я бях дала… Щях ли някога да си простя?“

Сега гледам дъщеря си как спи до мен и знам – никой няма право да решава вместо една майка кое е най-доброто за детето ѝ.

А вие как мислите? Кой има право да избира съдбата на едно дете – майката или семейството? Щяхте ли да постъпите като мен?