Не купувам тристаен, за да живея с тъща си

– Не мога да повярвам, че отново го обсъждаме, Петре! – гласът ми трепереше, докато стоях пред кухненската маса, а чашата с чай в ръцете ми се беше изстудила. – Защо все трябва да мислим първо за майка ти, а после за нас?

Петър въздъхна тежко и се облегна на стола. – Мила, тя ни даде парите за първоначалната вноска. Не можем просто да я оставим сама. След като татко почина, тя е толкова самотна…

– Има си къща! Огромна! – прекъснах го аз. – Защо трябва да купуваме тристаен апартамент, за да живее с нас? Не искам да се чувствам гост в собствения си дом.

Това беше началото на края на спокойствието ми. От седмици обсъждахме покупката на първия ни апартамент. Бяхме събрали пари, взехме ипотека, а майка му – леля Станка – ни помогна с още малко. Но сега тя настояваше да купим по-голямо жилище, за да може да се премести при нас.

Вечерта, когато Петър излезе да разходи кучето, телефонът ми иззвъня. Познах гласа ѝ веднага.

– Деница, скъпа, как върви търсенето? Намерих един чудесен тристаен в „Младост“. Мисля, че ще е идеален за всички ни!

Стиснах зъби. – Лельо Станке, ние с Петър още не сме решили…

– Ох, знам, знам! Но искам да ви помагам. Ще гледам децата, когато дойдат. Ще готвя, ще чистя… Може би ще ви е по-лесно така?

Погледнах към празния хол и си представих как всеки мой избор ще бъде наблюдаван и коментиран. Как ще трябва да обяснявам защо не съм измила чиниите веднага или защо сме поръчали пица вместо домашна манджа.

– Ще помислим – казах тихо и затворих.

Същата нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото до Петър и мислех за всички онези малки неща, които правят един дом наш: свободата да танцувам по пижама в хола, да каня приятели без обяснения, да се караме или смеем без чужди уши. Знаех, че ако се съглася, ще изгубя всичко това.

На следващия ден отидохме на оглед на двустаен апартамент в „Люлин“. Беше малък, но уютен. Петър хареса светлината в дневната, аз – гледката към Витоша. Усетих как нещо в мен се отпуска.

– Това е нашето място – прошепнах.

Петър се усмихна, но после погледът му стана сериозен. – Ами майка ми?

– Петре – казах твърдо. – Трябва да поставим граници. Обичам те, но не мога да живея с майка ти под един покрив. Не искам да ставам като онези жени, които цял живот се оплакват от тъщата си.

Той замълча дълго. После кимна.

– Ще говоря с нея.

Вечерта беше бурна. Леля Станка дойде у нас с торта и купища надежди.

– Деница, Петре, не разбирам защо не искате да сме заедно! Вие сте ми всичко! След като останах сама… – очите ѝ се насълзиха.

– Мамо – започна Петър внимателно. – Искаме да имаме свое пространство. Ти си добре дошла винаги, но не можем да живеем постоянно заедно.

– Значи парите ми не ви трябват? – гласът ѝ стана остър.

– Не е така! – извиках аз. – Благодарни сме ти! Но това е нашият живот!

Тя стана рязко и тресна чантата си на масата.

– Добре! Щом така искате…

След като си тръгна, Петър седеше мълчаливо до прозореца. Аз плаках дълго в банята. Чувствах се виновна и облекчена едновременно.

Дните минаваха в напрежение. Леля Станка не ни търсеше. Петър беше потиснат. Аз се чудех дали не сгреших – дали не трябваше да направя компромис? Но всяка сутрин, когато влизах в празния хол и усещах тишината на нашия дом, знаех че съм постъпила правилно.

Скоро леля Станка омекна. Започна да идва на гости през уикендите и дори донесе домашна баница за новия ни дом. Вече не говореше за тристайни апартаменти.

Но понякога вечер се питам: Дали щяхме да сме по-щастливи, ако бях преглътнала себе си? Или щастието е именно в това – да отстояваш границите си?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да жертвате личното си пространство заради семейството?