Къщата на улица „Липова“: История за наследство, болка и прошка

– Не можеш просто да се появиш след години и да кажеш, че всичко ти принадлежи! – гласът на Йосиф отекна в празната дневна, където слънцето се прокрадваше през напуканите стъкла.

Стоях срещу него, с ключа на къщата в ръка – същия този ключ, който баба ми Мария ми даде преди да си отиде. Тя винаги казваше: „Тази къща е твоят корен, Даниела. Не я оставяй.“ Но сега, когато баща ни почина, а майка ни се омъжи повторно за Пейо, всичко се обърка. Пейо доведе Йосиф – своя син от предишен брак – и изведнъж домът ми вече не беше само мой.

– Йосиф, баба ми остави къщата на мен. Това е нейното завещание! – опитах се да запазя гласа си спокоен, но усещах как гневът ме задушава.

– Завещанията са едно, но семейството е друго! – намеси се Пейо, който стоеше до прозореца с ръце в джобовете. – Ти си в София, имаш си живот там. Йосиф е тук, грижи се за къщата. Това е най-логичното решение.

В този момент сякаш стените се стесниха около мен. Спомних си как като малка тичах из двора, как баба ми печеше мекици на старата печка и как баща ми вечер седеше на пейката под липата. Всичко това беше част от мен. А сега?

– Логично за кого? За вас? За мен не е! – извиках и усетих как сълзите напират в очите ми.

Йосиф ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом. Той беше по-малък от мен с десет години, но винаги се държеше така, сякаш светът му принадлежи. Може би защото Пейо винаги го подкрепяше безрезервно.

– Даниела, ти не разбираш… – започна Йосиф, но го прекъснах.

– Какво не разбирам? Че цял живот се боря да запазя нещо, което ми е дадено по право, а вие двамата решавате вместо мен?

Майка ми стоеше мълчалива в ъгъла. Очите й бяха пълни със сълзи, но не каза нищо. Знаех, че й е трудно – разкъсвана между старото и новото си семейство.

– Мамо? – обърнах се към нея с надежда за подкрепа.

Тя само поклати глава и прошепна:

– Даниела… не искам да се карате. Всички сме семейство.

Семейство? Какво означава тази дума, когато всеки дърпа към себе си? Когато любовта се измерва с квадратни метри и нотариални актове?

Излязох навън. Въздухът миришеше на липа и прясно окосена трева. Седнах на старата пейка и се загледах в двора. Спомних си как баба ми ме учеше да садя домати, как баща ми поправяше оградата… Всичко това беше част от мен. Но сега усещах само празнота.

Вечерта дойде бързо. Седяхме около масата – аз, Йосиф, Пейо и майка ми. Ядохме мълчаливо. Всеки залък беше като камък в гърлото ми.

– Даниела, не можем да продължаваме така – каза Пейо най-накрая. – Предлагам ти да вземеш апартамента в града, а къщата да остане на Йосиф.

– Апартаментът е на баща ми! – извиках. – А тази къща е на баба ми! Не можете просто да решавате вместо мен!

Йосиф стана рязко от масата.

– Ако толкова държиш на тази къща, защо не си тук? Защо не я поддържаш? Аз боядисах стаите, оправих покрива… Ти само идваш веднъж годишно!

– Защото трябваше да работя! Да уча! Да оцелея! – гласът ми трепереше от обида и болка.

Майка ми избухна в сълзи.

– Стига! Моля ви…

Тогава осъзнах: никой няма да спечели тази битка. Семейството ни вече беше разбито от алчност, страх и недоизказани думи.

На следващия ден събрах багажа си. Оставих ключа на масата. Преди да изляза, погледнах Йосиф в очите:

– Надявам се някой ден да разбереш какво означава домът за мен.

Тръгнах си със сълзи по лицето и тежест в сърцето. По пътя към София си мислех: струва ли си да губим себе си заради тухли и керемиди? Или истинският дом е там, където има любов?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да се борите до край или бихте простили?