Никой не искаше да вземе внука си за уикенда, а той нямаше право да стъпи в дома им: Историята на един баща, който още не може да говори за сина си без сълзи

— Не, няма да го вземем този уикенд! — гласът на майка ми беше твърд като камък, а аз стоях в коридора с малкия Даниел, който стискаше ръката ми и гледаше към баба си с надежда. — Имаме си работа, Георги. Не може всеки път да ни го оставяш.

Сърцето ми се сви. Знаех, че не е вярно — и двамата с баща ми бяха пенсионери, живееха сами в големия апартамент на „Люлин“, а Даниел беше единственият им внук. Но от години вече не искаха да го виждат. Не и след онова лято, когато всичко се промени.

Понякога се чудя как така животът може да се обърне за миг. Преди шест години бяхме най-щастливото семейство в блока. Аз — Георги, жена ми Мария и нашият син Даниел. Дълго чакахме да се появи — години наред опити, лекарства, молитви. Когато най-накрая Мария забременя, плаках от щастие. Родителите ни — и моите, и нейните — го приеха като чудо. Всички се надпреварваха кой ще го гушка повече, кой ще му купи по-хубав подарък.

— Той ще е нашата гордост! — казваше баща ми на съседите. — Само да порасне малко!

Но съдбата има странно чувство за хумор. Когато Даниел стана на пет, започнахме да забелязваме неща, които другите деца не правеха. Не говореше много, избягваше очите ни, понякога се затваряше в себе си и подреждаше играчките си в безкрайни редици. Мария беше първата, която заподозря нещо.

— Георги, мислиш ли, че е нормално? — попита ме една вечер, докато Даниел си играеше на пода.

— Момче е, ще го израсте — отвърнах аз, но вътрешно усещах тревога.

След месеци ходене по лекари и специалисти чухме диагнозата: аутизъм. Светът ми се срина. Вината ме разяждаше — дали аз съм виновен? Дали Мария? Какво ще стане с нашето момче?

Отначало всички се опитваха да помагат. Майка ми идваше да гледа Даниел, докато ние ходехме по терапии. Баща ми му носеше шоколади и книжки. Но с времето нещата се промениха. Даниел не искаше да бъде прегръщан от тях, плачеше при шумни гости, не казваше „баба“ и „дядо“. Майка ми започна да се оплаква:

— Това дете не е като другите! Не ме обича! Какво сте му направили?

Опитвах се да обяснявам, че не е въпрос на любов, а на особеност на развитието му. Но думите ми увисваха във въздуха.

— Навремето такива деца ги криеха! — прошепна веднъж баща ми на Мария. — Срамота е!

Тогава за първи път усетих пропастта между нас. Сякаш родителите ми се страхуваха от собствения си внук.

С времето посещенията станаха все по-редки. Ако ги помолех да гледат Даниел за няколко часа, винаги имаха извинение: болни са, имат работа, не могат. Веднъж ги чух как говорят с леля ми по телефона:

— Не можем да го вземем повече. Той е… труден.

Мария плачеше нощем. Аз се чувствах безсилен и ядосан.

— Защо ни наказват? — питаше тя. — Защо наказват него?

Не знаех какво да кажа. Опитвах се да балансирам между семейството си и родителите си, но усещах как губя и двете страни.

Един ден реших да ги посетя сам. Застанах пред майка ми и баща ми и казах:

— Той е вашият внук! Обичате ли го изобщо?

Майка ми избягна погледа ми.

— Обичаме го… но не можем така. Трудно ни е.

— А на нас ни е лесно ли? — изкрещях аз.

Тогава баща ми стана от масата и каза тихо:

— Не сме виновни ние за това дете…

Тези думи ме удариха като шамар. Излязох без да се сбогувам.

Оттогава минаха години. Даниел расте — различен, но прекрасен по свой начин. Научи се да казва „тате“ и „мамо“, макар и по свой начин. Усмихва се рядко, но когато го прави — светът спира.

Родителите ми остаряха още повече. Понякога ги виждам през прозореца на блока — седят на балкона и гледат към детската площадка, където играе Даниел с мен или с Мария. Но никога не слизат долу.

Празниците са най-тежки. Коледа минава без тях; рожденият ден на Даниел — само тримата вкъщи. Понякога Мария пита:

— Мислиш ли, че някога ще го приемат?

Не знам какво да кажа.

Пиша тази история със сълзи в очите. Защото още ме боли. Защото още се надявам родителите ми да разберат какво губят.

Понякога си мисля: ако един ден останем сами, кой ще обича нашето дете? Кой ще му подаде ръка?

Кажете ми — има ли прошка за такава болка? Как бихте постъпили вие?