В този разказ споделям как един обикновен обяд, поискан на вересия от колега, преобърна представите ми за доверие и приятелство. Работя като бригадир в завод в Пловдив и винаги съм вярвал, че колегите са като второ семейство. Но една молба от Стефан ме изправи пред труден избор и ме накара да се замисля за границите на човешкото доверие.
В една дъждовна вечер съдбата ме срещна отново с жената, която някога обичах до полуда. Тя се върна при мен, носейки в ръцете си дете, което не беше мое, и съсипана душа. Историята ми е за прошката, предателството и границите на човешката доброта.
В тази история разказвам как, след петнадесет години раздяла, бившият ми съпруг се разболя тежко и аз реших да му помогна, въпреки че децата ни ме сметнаха за луда. Преживях вътрешна борба между старите рани и човечността, докато се сблъсквах с неодобрението на близките си. Това е разказ за прошката, за границите на семейството и за това какво означава да останеш човек.
