Казвам се Димитър Иванов и три години от живота ми бяха откраднати заради чужда грешка. Бях задържан в психиатрична клиника, където никой не вярваше на думите ми, а семейството ми се разпадаше пред очите ми. Сега се опитвам да намеря сили да простя, но дали някога ще мога да забравя?
Аз съм Мария Георгиева, майка на три деца от столичния квартал Люлин. В навечерието на Коледа, отчаяна от липсата на храна и пари, се реших на кражба в кварталния супермаркет. Срещата ми с полицая, който ме залови, преобърна не само живота ми, но и вярата ми в хората.
Казвам се Мария. След тридесет и осем години мълчание, днес за първи път гледам в очите сина, когото ми отнеха през 80-те години в България, когато бях принудена да го дам за осиновяване. Това е история за вина, семейни тайни и отчаяното ми търсене на прошка.
Казвам се Ивана и никога няма да забравя деня, в който съседката ми каза, че баба не е яла три дни. Този момент разтърси целия ми свят и ме накара да се изправя срещу стари семейни болки, вина и страхове. Това е моята история за опита да събера отново разпадащото се ни семейство.
В тази изповед преживявам тежки моменти с майка ми и баба ми, които отказват да помогнат на моето семейство, въпреки че имат възможност. Боря се с чувство за вина, гордост и безсилие, докато се опитвам да осигуря по-добър живот за децата си. Всеки ден се питам къде свършва отговорността на родителите и къде започва нашата собствена.
В тази история разказвам за един съботен ден, когато обикновеното ми пазаруване в кварталния магазин се превърна в кошмар. Една неочаквана ситуация на касата ме постави в центъра на унижение и предразсъдъци, които разтърсиха целия ми свят. Борих се за достойнството си и се изправих срещу обществото, което често забравя възрастните хора.
Казвам се Ивана и никога няма да забравя деня, в който съседката ми каза, че баба ми не е яла три дни. Този момент разтърси целия ми свят и ме накара да се изправя срещу собствените си страхове, вина и стари семейни рани. Това е историята за опита ми да спася онова, което е останало от нашето семейство, въпреки работата, кавгите и болката.
В един дъждовен следобед сестра ми Мария се появи на прага ми с двете си деца, изплашена и разплакана. Мъжът ми отказа да я пусне вътре, а аз трябваше да избирам между семейството, което съм създала, и кръвната си сестра. Тази нощ промени всичко в живота ми и ме накара да се запитам какво означава да бъдеш истинско семейство.
Още от първия ден на брака си поверих всичко на съпруга си – парите, доверието, мечтите си. С времето обаче осъзнах, че съм изгубила не само финансова независимост, но и себе си. Това е моята борба със страха, съмнението и копнежа за свобода.
След смъртта на баща ми майка ми ме изгони от дома и останах на улицата. Преживях години на самота, глад и отчаяние, докато не открих тайнственото завещание на баща ми, което промени всичко. Върнах се, за да си върна не само дома, но и достойнството си.
Казвам се Мария и съм майка на три деца. Заради татуировките си ежедневно се сблъсквам с предразсъдъци – от забрана да влизам в училището на децата ми до откази на интервюта за работа. Това е моят вик за разбиране и приемане в общество, което все още трудно прощава различието.
Това е моята история за бягството от съпруг насилник, за предателството и безсилието, но и за силата, която намерих в себе си, когато останах сама с двете си малки деца. През една драматична нощ по софийските улици се сблъсках с истината за приятелството, семейството и едно общество, което често си затваря очите. В крайна сметка разбрах, че понякога единствената ръка за помощ е тази, която сам си протегнеш.
