Това е моята история за бягството от съпруг насилник, за предателството и безсилието, но и за силата, която намерих в себе си, когато останах сама с двете си малки деца. През една драматична нощ по софийските улици се сблъсках с истината за приятелството, семейството и едно общество, което често си затваря очите. В крайна сметка разбрах, че понякога единствената ръка за помощ е тази, която сам си протегнеш.
Казвам се Снежана, на 59 години съм и живея в Пловдив. Преди двадесет години оставих дванадесетгодишната си дъщеря Мария и заминах да работя в Италия, вярвайки, че това е единственият ни шанс да оцелеем. Днес Мария не може да ме погледне в очите, а аз се питам дали наистина имах избор.
Бях най-малкият в семейството, но никога не се чувствах обгрижван. Израснахме с брат ми в малко българско село, където майка ни се бореше сама да ни осигури всичко. Това е моята история за трудния избор да напусна дома и болката, която оставих след себе си.
Живея в една стая с тримата си внуци, а четвъртият е на път. Всеки ден се боря за малко тишина, за късче лично пространство и за това да не изгубя себе си сред семейните кавги. Питам се – може ли да се спаси семейството, когато сме толкова притиснати един до друг?
Една сутрин, докато разхождах кучето си в кварталната градинка, срещнах малкия Иван – самотно момче с тъжни очи. Реших да не подминавам болката му и заедно със съпруга ми, Георги, се впуснахме в битка срещу безразличието на институциите и предразсъдъците на съседите. Тази история разказва за нашата борба, за страховете и надеждите ни, и за това как едно дете може да промени живота на цялото семейство.
Никога няма да забравя мига, в който тригодишният ми син отвори вратата на полицаите. Това беше първата крачка към свободата ни след години на страх и насилие. Днес разказвам историята си, за да дам кураж на други жени, които се борят със същия кошмар.
Казвам се Елена и съм майка на трима. След като децата ми поеха по своя път, домът ми се изпълни с тишина, която понякога боли повече от самотата. Всяка вечер се боря с празнотата, спомняйки си смеха и грижите, които някога изпълваха живота ми.
Казвам се Мария и цял живот съм се раздавала за семейството си. Сега, когато остарях, синът ми Петър настоява да продам апартамента си и да се преместя при него, но в мен се надига страх и съмнение. Това е моята изповед за доверието, семейните отношения и борбата за собственото ми спокойствие.
Дъщеря ми Мария ме помоли да се нанеса при нея за седмица, за да ѝ помагам с внука ми, докато учи за изпити. Оказа се, че зад тази молба се крие много по-дълбока болка и напрежение в семейството ѝ, отколкото съм предполагала. Тази седмица промени живота ни и ме накара да се замисля за границите между помощта и намесата.
Казвам се Станка и това е денят, в който чух дъщеря ми и зет ми да говорят за мен, сякаш вече не съм част от техния свят. Тази история е за любовта, предателството и борбата за достойнство в старостта. В нея ще откриете болката на една майка, която се изправя срещу най-големия си страх – да бъде забравена.
Пет години живея в мъгла и болка, откакто дъщеря ми Лилия изчезна след като тръгна с приятеля си от Пловдив. Всеки ден се боря с безразличието на полицията, мълчанието на съседите и собствената си вина. Това е моята изповед за отчаянието, надеждата и борбата за истината.
Още от осемнадесетата си година баща ми ме караше да му плащам наем за собствената си стая. Сега, когато е възрастен и няма пари, очаква аз да се грижа за него. В този разказ се боря с въпросите за семейството, дълга и прошката в българската действителност.
