Казвам се Мария Георгиева и тази история е за мен, за сина ми Калоян и за борбата ни с предразсъдъците и бедността. Всичко започна в един дъждовен ден, когато разбрах, че Калоян няма да получи стипендията, която заслужаваше. Това ме принуди да се изправя срещу системата, срещу собствените си страхове и срещу едно общество, което често забравя най-уязвимите.
В тази история разказвам за дъщеря ми Емилия, която избра да се омъжи и да стане майка твърде млада според мен. Преживяхме тежки семейни конфликти, неразбирателства и болка, докато се опитвах да я предпазя от грешки, които самата аз съм допуснала. Сега наблюдавам отстрани и се питам дали трябваше да настоявам повече или просто да я оставя да порасне по своя начин.
Още от първата ни среща майка ми не хареса Иван. Той беше шофьор на камион, а вечерите си прекарваше пред компютъра, играейки игри. Но животът ни поднесе уроци, които никой от нас не очакваше.
Казаха ми, че съм обикновена още в първия ми ден на този свят. Майка ми неволно изрече думи, които белязаха детството ми, но животът ме научи, че красотата е нещо много повече от външност. Това е моята история за болката, прошката и силата да се промениш.
В този разказ аз, Илияна, пожарникарка от Пловдив, се сблъсквам с най-неочакваното предизвикателство в живота си – изоставено бебе пред вратата на пожарната. Докато се боря със собствените си страхове и болки от миналото, намирам сили да дам любов и грижа на едно беззащитно същество. Историята разкрива как понякога най-големите пожари са тези в сърцето ни и как едно малко дете може да промени всичко.
Казвам се Мария и тази история е за борбата ми да стана майка чрез осиновяване в България. След години на чакане, разочарования и битки с институциите, най-накрая срещнах двете си дъщери. Но цената на това щастие беше по-висока, отколкото някога съм си представяла.
Казвам се Мария и никога няма да забравя нощта, в която синът ми Стефчо стана нашият спасител. Преживях години на страх и насилие, докато най-накрая събрах смелост да избягам с децата си. Тази история е за болката, надеждата и силата да започнеш отначало.
В една студена декемврийска вечер, докато отчаяно броях стотинките за хляб, на вратата ми се появи плик с пари и писмо от неизвестен човек. Това събитие преобърна живота ми, разкривайки неподозирани истини за хората около мен и за самата мен. Историята ми е за надеждата, която се ражда дори в най-мрачните моменти, и за цената на човешкото достойнство.
След четиридесет години брак, един неочакван SMS на телефона на съпруга ми разклати целия ми свят. В този разказ споделям как съмнението може да се промъкне дори в най-устойчивите връзки и как болката и несигурността могат да доведат до ново разбиране и преоткриване на любовта. Това е история за прошка, страх и надежда.
Казвам се Мария и още от първия миг, в който прегърнах дъщеря си, знаех, че ще се боря за нея. Когато обявих името ѝ – Лъчезара – в социалните мрежи, не очаквах бурята от подигравки и злобни коментари. Тази история е за болката, силата и избора да остана вярна на себе си и детето си.
Преди четиридесет години намерих бебе на прага си в Пловдив. Въпреки страха и несигурността, го приех като свое дете и заедно преминахме през изпитанията на живота. Днес, когато синът ми е успял човек, се връщам към онзи съдбовен ден и се питам какво означава да бъдеш истински родител.
В този разказ споделям най-тежкия ден от живота си – когато баща ми, военен, се отказа от победата в състезание, за да ми помогне да завърша първото си бягане на 5 километра. Този момент промени отношенията ни и ме накара да преосмисля какво означава истинската сила. Историята е за прошката, смелостта и любовта между баща и дъщеря.
