Новият съсед на село се оказа измамник. Как да го разобличим?

– Мамо, пак са изчезнали доматите от градината! – извика дъщеря ми Мария, докато се връщаше разтреперана от двора. Беше ранна утрин, слънцето едва се подаваше над баира, а аз вече усещах познатото стягане в гърдите. Това беше третият път за седмица. Погледнах към новата къща отсреща – онази, която доскоро пустееше, а сега беше дом на Стефан.

Стефан се появи внезапно тази пролет. Купи изоставената къща на бай Димо, който се премести при децата си в София. Първите дни всички го гледахме с любопитство – висок, мълчалив, с тъмни очи и ръце на човек, който не е свикнал да работи земята. Не поздравяваше никого, а само минаваше край нас с наведена глава. Но още от първата седмица започнаха да изчезват неща – първо няколко инструмента от плевнята на съседа Иван, после кокошка от баба Пенка, а сега и нашите домати.

– Не може да е той! – опита се да ме убеди мъжът ми Георги. – Може някое животно да ги е изяло.
– Жоро, не си ли забелязал, че откакто той дойде, всичко се обърка? – настоявах аз. – Преди никога не сме имали такива проблеми.
– Трябва да говорим с него – предложи Георги, но аз знаех, че това няма да помогне. Стефан беше затворен човек, избягваше разговори и винаги изглеждаше подозрително нервен.

Вечерта седнахме на двора с Мария и Георги. Въздухът миришеше на липа и прясно окосена трева, но аз не можех да се отпусна. Чувах как Стефан хлопа врати и мести нещо тежко в двора си.

– Мамо, страх ме е – прошепна Мария. – Ако пак дойде?
– Няма да позволим никой да ти навреди – казах й и я прегърнах.

На следващия ден решихме да действаме. Отидохме при кметицата – леля Гинка. Тя ни посрещна с обичайната си усмивка, но когато чуха за изчезналите неща, лицето й помръкна.

– И други са се оплаквали – призна тя тихо. – Но нямаме доказателства. Не можем просто така да го обвиним.
– Ами ако сложим камера? – предложи Георги.
– Или капан! – добави Мария с детска наивност.

Върнахме се у дома разочаровани. През нощта не можех да заспя. Чувах всеки шум отвън, всяко скърцане на врата или стъпка по чакъла. На сутринта открихме следи в калта до оградата – големи обувки, които водеха право към нашата градина и после към двора на Стефан.

– Това вече е прекалено! – избухнах аз. – Ще говоря с него!

Отидох до къщата му. Вратата беше открехната. Почуках силно.

– Кой е? – чу се гласът му отвътре.
– Аз съм, Елена от съседната къща. Искам да поговорим.

Той отвори бавно. Очите му шареха неспокойно.

– Какво има?
– Знаеш много добре какво има! Откакто си тук, изчезват неща от всички дворове. Видях следите тази сутрин!
– Не знам за какво говориш – отвърна той рязко.
– Ако още веднъж нещо изчезне, ще извикам полицията!

Той затвори вратата пред лицето ми. Върнах се вкъщи разтреперана от гняв и страх.

След няколко дни Георги намери нашия мотокултиватор зад плевнята на Стефан, покрит с брезент. Това вече беше доказателство! Събрахме съседите и всички заедно отидохме при него.

– Стига толкова! – извика бай Иван. – Връщай всичко, което си взел!
Стефан стоеше притиснат до стената, очите му бяха пълни със страх и отчаяние.
– Нямах избор… Нямам работа, нямам пари… Не исках да ви навредя…

В този момент ми стана жал за него. Видях в очите му болката и безизходицата на човек, който е загубил всичко. Но какво значение има съжалението, когато доверието вече е разрушено?

Кметицата извика полицията. Стефан беше отведен, а селото въздъхна с облекчение. Но в мен остана горчивината – защо трябваше всичко да стигне дотук? Можехме ли да му помогнем по-рано? Или просто някои хора не могат да се променят?

Сега всяка вечер гледам към празната къща отсреща и се питам: „Колко струва спокойствието ни? И кога ще спрем да се страхуваме един от друг?“