Мамо, искаме си вкъщи!

– Мамо, моля те, ела да ни вземеш! – гласът на Дани звучи през телефона ми толкова отчаян, че за миг ми се свива сърцето. Часът е едва осем и половина вечерта, а аз съм се надявала поне тази нощ да остана сама, да си сипя чаша вино и да погледам някой сериал, без да ме прекъсват за вода, приказка или изгубено плюшено мече. – Какво стана, Дани? – питам, опитвайки се да не прозвучи раздразнено. – Баба пак ни кара да ядем супа, а после иска да си лягаме рано. И телевизорът е на някакви стари филми! – намесва се и малката Мира, която явно е грабнала телефона от брат си. – Мамо, тук е скучно! Искам си вкъщи!

Седя на ръба на леглото, с телефона в ръка, и усещам как в мен се борят две чувства – вина и облекчение. Вина, защото децата ми не са щастливи при майка ми, а облекчение, защото поне за малко мога да си поема дъх. Но дали това ме прави лоша майка? Дали не трябва веднага да скоча в колата и да ги прибера? Или пък е време да ги науча, че не всичко винаги ще бъде по техния вкус?

В този момент телефонът ми вибрира отново – този път е майка ми. – Мила, не знам какво им става на децата, но са кисели и не искат да вечерят. Опитах се да ги забавлявам, но само мрънкат. Може би са уморени? – гласът ѝ е леко обиден, но и загрижен. – Мамо, просто им е трудно да свикнат с друг режим – опитвам се да я успокоя. – Дай им малко време, сигурно ще се оправят. – Добре, ще опитам да ги приспя с приказка – въздъхва тя и затваря.

Оставам сама в тишината на апартамента. Поглеждам към разхвърляните играчки, които не съм имала сили да прибера. В главата ми се въртят спомени от моето детство – как аз самата не обичах да спя при баба, защото всичко беше различно, а тя не разбираше защо не искам да ям нейната супа от коприва. Сега историята се повтаря, но от другата страна.

На следващата сутрин, докато си правя кафе, телефонът отново звъни. – Мамо, моля те, ела! – този път и двамата говорят едновременно. – Баба ни кара да четем книжки, а ние искаме да гледаме „Смърфовете“! – Мира почти плаче. – А искаме да си играем с Лили от блока! – добавя Дани. – Мамо, не можем ли да си дойдем?

В този момент усещам как гневът започва да се надига в мен. „Защо не могат да се адаптират? Защо не оценяват, че баба им ги обича и се старае за тях?“ Но после си спомням колко пъти съм се чувствала неразбрана като дете и колко често съм искала просто да си бъда у дома. Вдишвам дълбоко и им казвам: – Ще дойда следобед, но дотогава искам да сте послушни и да не карате баба да се тревожи. Става ли? – Добре… – промърморват те, но усещам, че не са доволни.

Отивам на работа, но през цялото време мислите ми са при тях. Колежката ми Мария, която има три деца, ме пита как съм. – Децата са при майка ми, но искат да се приберат по-рано. Чудя се дали да ги оставя или да ги взема веднага – споделям. – О, това е класика! – засмива се тя. – Моят малкият веднъж ми се обади посред нощ, че баба му не му дава да яде шоколад. Оставих го да се оправя сам. На следващия ден вече не искаше да си тръгва. – А ако се почувстват изоставени? – питам. – Трябва да се научат да се справят и с други хора, не само с теб. Иначе как ще пораснат? – казва тя и ми намига.

Следобедът идва, а аз вече съм решила – ще ги взема, но ще поговоря с тях. Когато пристигам при майка ми, тя ме посреща на вратата с уморена усмивка. – Много са разглезени, мила. Не искат да слушат – прошепва тя, докато децата тичат към мен и ме прегръщат. – Мамо, никога повече не ни оставяй тук! – казва Дани, а Мира се сгушва в мен.

В колата на връщане мълчим. После Дани прошепва: – Мамо, ти обичаш ли повече баба или нас? – Обичам ви всички, но по различен начин – казвам тихо. – Баба ви се старае да ви е добре, но понякога трябва да правим неща, които не са ни любими. – А ти защо ни остави? – пита Мира. – Защото и аз имам нужда понякога да си почина, за да мога да съм по-добра майка за вас. – А ти почина ли си? – пита тя. – Малко – усмихвам се тъжно.

Вечерта, докато ги приспивам, се чудя дали постъпих правилно. Дали трябваше да ги оставя още малко, за да се научат на търпение и уважение към баба си? Или пък е по-важно да се чувстват сигурни и обичани? Понякога се чувствам разкъсана между ролята на майка, дъщеря и просто човек, който има нужда от малко тишина.

Какво бихте направили вие на мое място? Трябва ли да настоявам децата ми да свикват с баба си, или да ги послушам и да ги прибера веднага щом поискат? Може ли една майка да си позволи да бъде уморена?