Баща на ръба: Изгонването на сина и бременната снаха

— Тате, моля те, не им го причинявай! — гласът на дъщеря ми Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Влязох в хола, още с работните дрехи, и я заварих свита на дивана, с ръце около коленете. Сърцето ми се сви — не бях я виждал такава от години.

— Какво се е случило, Мария? — попитах, опитвайки се да запазя спокойствие, макар вътре в мен вече да се надигаше буря.

Тя само поклати глава и посочи към коридора. Там стояха синът ми Петър и жена му Ива. Ива беше бременна в шестия месец, а Петър изглеждаше така, сякаш е на ръба на нервна криза. Очите му се срещнаха с моите — пълни с вина и страх.

— Тате, трябва да поговорим — започна той, но аз го прекъснах:

— Не, този път аз ще говоря. — Гласът ми беше по-твърд, отколкото исках. — Какво сте направили?

Петър се поколеба, после изрече тихо:

— Взехме пари от теб, без да кажем. Ива трябваше да си плати изследванията, а аз… аз не знаех как да ти кажа. Знам, че не е правилно, но…

— Не е правилно? — избухнах. — Това е кражба, Петре! От собствения си баща! А ти, Ива, ти си част от това?

Ива се разплака. Мария се опита да я прегърне, но аз се отдръпнах. Чувствах се предаден. Толкова години се боря за това семейство, работя на две места, за да не им липсва нищо, а те…

— Излезте. И двамата. — Думите ми излязоха по-остри, отколкото исках. — Докато не се научите на честност, нямате място тук.

Мария се разплака още по-силно. — Тате, моля те, тя е бременна! Къде ще отидат?

— Това не е мой проблем — отвърнах, макар вътре в мен да се борех със сълзите. — Всеки трябва да носи отговорност за действията си.

Петър ме погледна с отчаяние. — Ще си тръгнем, но… татко, моля те, не ни обръщай гръб завинаги.

Не отговорих. Само се обърнах и излязох на балкона. Вечерният въздух беше тежък, а в гърдите ми се надигаше гняв, примесен с болка. Как стигнахме дотук? Къде сбърках като баща?

След няколко минути чух как вратата се затваря. Мария дойде при мен, очите ѝ червени.

— Тате, не можеш да ги оставиш така. Ива няма родители, Петър е объркан…

— Трябва да се научат, Мария. Не мога вечно да ги спасявам.

Тя не каза нищо повече. През нощта не можах да заспя. В главата ми се въртяха спомени — първите стъпки на Петър, как го учех да кара колело, как се гордеех, когато завърши университета. А сега? Сега го изгоних.

На сутринта телефонът ми иззвъня. Номерът беше непознат. Вдигнах, гласът отсреща беше женски, притеснен.

— Господин Георгиев? Обаждам се от болница „Света Анна“. Ива е при нас. Получила е контракции, но е стабилна. Петър е с нея, но няма къде да останат…

Светът ми се срина. Без да мисля, грабнах якето и изхвърчах към болницата. По пътя си повтарях: „Какво направих? Как можах да ги оставя?“

В болницата заварих Петър, седнал на пейка, с глава в ръцете. Когато ме видя, очите му се напълниха със сълзи.

— Тате… — прошепна той. — Съжалявам. Наистина съжалявам. Не исках да те предам. Просто се уплаших. Мислех, че ще се справя сам, а се провалих.

Седнах до него. За първи път от години го прегърнах. Усетих как се разтрепери в ръцете ми.

— Всички грешим, Петре. Но семейството е, за да си помагаме. Не трябваше да ви изгоня. Прости ми.

Влязохме при Ива. Тя беше бледа, но усмихната. Когато ме видя, се разплака. Хванах ръката ѝ и ѝ казах:

— Вие сте моето семейство. Ще се справим заедно.

След няколко дни ги прибрах у дома. Мария беше щастлива, а аз се чувствах по-лек. Но раната остана. Вечер, когато всички заспят, се питам: „Дали постъпих правилно? Дали понякога строгата любов не боли повече от липсата на любов?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли прошката да излекува всичко, или някои рани остават завинаги?