В този разказ споделям как един обикновен ден в болницата се превърна в най-голямото изпитание и най-голямата радост на живота ми. Разказвам за страха, объркването и безсънните нощи, които донесе раждането на тризнаци, и за това как семейството ми премина през бурята. Това е история за любовта, която ни държи заедно, дори когато светът се разпада.
В онази нощ, когато дъщеря ми роди първото си дете, аз останах сама пред вратата на болницата, разкъсвана между радостта и болката. Желанието ми да бъда част от новото ѝ семейство се сблъска с нейните граници и страхове. През сълзи и самота трябваше да намеря новото си място като майка и баба.
Аз съм Мария, майка на близнаци, и ще ви разкажа за най-тежкия период в живота ни – когато разбрахме, че и двете ни момчета имат рядко сърдечно заболяване. Ще ви споделя за страха, вината, надеждата и борбата ни с българската здравна система. Това е история за любов, изпитания и въпроса: какво означава да бъдеш родител в България?
Кръвта ми се смрази, когато чух майката на Иван да плаче в коридора на болницата. Аз, Мария, медицинска сестра от Пловдив, взех решение, което промени живота ми завинаги – дарих бъбрека си на 10-годишно момче, когото познавах само от болничната стая. Тази история е за болката, страха и надеждата, които се преплитат в едно сърце, когато животът на дете зависи от теб.
Открих, че съпругът ми ме предава точно когато се борех с диагнозата рак. Болката от предателството се преплете със страха от смъртта, но намерих в себе си сила, за която не подозирах. Моята история е за оцеляване, прошка и преоткриване на себе си.
Аз съм Мария, медицинска сестра от Пловдив, която дари бъбрек на 10-годишния Георги, след като семейството му се оказа неспособно да помогне. Решението ми промени не само неговия живот, но и моя собствен, разкъсвайки ме между дълга към професията и страховете на близките ми. Сега се питам – докъде стига човечността и къде започва саможертвата?
