Навърших 25, когато баща ми, изчезнал преди две десетилетия, внезапно се появи на прага ми. Гневът и отвращението ми се смесиха с объркване, докато той настояваше да го приема в дома си, сякаш нищо не се е случило. Историята ми е за болката от предателството, сблъсъка между миналото и настоящето и трудния избор между прошката и самоуважението.
В тази история разказвам за първите години след преместването ни в новия апартамент, за сблъсъка с децата от квартала и за думите на баща ми, които тогава пренебрегнах, но по-късно осъзнах колко са били важни. Семейните ни отношения се обтегнаха, а аз се борех с желанието да се впиша и с гордостта си. Днес, вече пораснала, разбирам тежестта на бащините съвети и се питам дали не е твърде късно да поправя грешките си.
В този разказ споделям как, когато дъщеря ми Мария беше на 12, заминах да работя в чужбина, за да осигуря по-добър живот за нея. Години по-късно, вече на 59, се опитвам да възстановя връзката ни, изправен пред болката и вината от миналото. Историята е за прошката, трудните избори и надеждата, че любовта може да излекува старите рани.
