Това е денят, в който, треперейки от страх и тъга, заведох майка си в дом за възрастни хора. Всяка дума, всеки поглед още кънтят в главата ми, докато се питам – предадох ли жената, която ме е отгледала? Това е история за трудните избори, семейните разногласия и вечната вина, която не ме напуска.
Казвам се Иван и съм на 72 години. Реших да продам апартамента си в София и да се преместя в частен дом за възрастни, въпреки съпротивата на дъщеря ми Мария. Тази история разказва за болката от раздялата, сблъсъка между поколенията и трудните решения, които понякога трябва да вземем сами.
Казвам се Станка и това е денят, в който чух дъщеря ми и зет ми да говорят за мен, сякаш вече не съм част от техния свят. Тази история е за любовта, предателството и борбата за достойнство в старостта. В нея ще откриете болката на една майка, която се изправя срещу най-големия си страх – да бъде забравена.
В този разказ споделям болката и вината, които изпитах, когато се наложи да настаня майка ми в дом за възрастни. Преживях тежки семейни конфликти, съмнения и отчаяние, докато се опитвах да направя най-доброто за нея. Историята ми е зов за разбиране и съпричастност към всички, които са изправени пред подобен избор.
Казвам се Ивана и съм разкъсана между грижата за малката си дъщеря и безсилието пред старостта на втория ми баща, Георги, който живее сам в рушаща се къща на село. Когато му предложих дом за възрастни, неговият срив ме преследва, а вината и отговорността не ми дават покой. Това е история за любовта, жертвата и въпросите, на които дори аз не намирам отговор.
Преместих баща си, Иван, в дом за възрастни хора, вярвайки, че така ще получи по-добра грижа. Семейството ми ме обвини, че съм го изоставила, а аз се боря с вината и неразбирането. Това е моята история за трудните решения, които понякога трябва да вземем за хората, които обичаме.
