Винаги съм била невидима за баща ми, докато родителите ми не се разведоха. Сега той отчаяно се опитва да навакса изгубеното време, но между нас стои стена от мълчание и неразбиране. Питам се – може ли някога да станем истинско семейство, или е твърде късно?
Денят ми започна с обикновена задача – да занеса пълните торби от пазара до вкъщи, но завърши с разкриване на дълбоки семейни рани. Принудена да помоля зет си за помощ, се сблъсках не само с неговата студенина, но и с мълчанието на дъщеря ми. Тази среща ме накара да се замисля за границите в нашето семейство и за това какво всъщност значи да поискаш помощ.
Още от първата ни среща с Елица усещах ледена стена между нас, която не можех да разбия. Опитвах се да я опозная, да я включа в семейството, но тя сякаш винаги беше на друго място, далеч от мен и от всички. Сега се чудя дали не съм сгрешила някъде и какво още мога да направя, за да не изгубя сина си и връзката с бъдещата си снаха.
Един обикновен следобед, докато приготвях чай за дъщеря си, тя ме попита нещо, което разтърси целия ми свят. В този момент осъзнах колко много неизказани чувства и болка сме носили и двете през годините. Сега се чудя – може ли една майка да поправи пропуснатото?
