Седяхме с жена ми в тъмната кухня, докато дъщеря ни блъскаше по вратата и внуците викаха имената ни. Срамът и умората ме задушаваха, но за първи път си позволих да се запитам: имам ли право да мисля за себе си? Това е историята за границите, които никога не сме се осмелявали да поставим.
Казвам се Мария и на шейсет и пет години приех да се грижа за внуците си, вярвайки, че това е най-естественият израз на любов. С времето обаче осъзнах, че съм изгубила себе си, а семейството ми прие моята жертва за даденост. Това е историята за борбата ми да си върна гласа и достойнството.
Аз съм Мария, баба на малкия Сашко. След като синът ми се ожени и се премести при новото си семейство, аз се превърнах в невидимата опора на дома им. Грижих се за внука си, чистех, готвех и помагах с всичко, но накрая останах неоценена и самотна.
