В тази история разказвам за бягството си от дома след абитуриентския бал, оставяйки след себе си майка, която ме обвиняваше за всичко, и болния ми брат. През болка, вина и търсене на прошка, се опитвам да намеря себе си и да разбера какво значи да обичаш и да бъдеш обичан. Това е разказ за семейството, за раните, които остават дълбоко в нас, и за надеждата, че някога ще намерим пътя обратно един към друг.
Върнах се в родния дом, за да помогна на болния си баща и майка ми. Мислех, че ще е временно, но останах почти четиридесет години, забравяйки за себе си. Сега, когато и двамата ги няма, се питам: коя съм аз и какво ми остана?
Винаги съм се чувствала чужда в собствения си дом, различна от сестра ми и неразбрана от родителите си. След години на съмнения и болка, майка ми най-накрая ми разкри истината за нашето семейство. Тази истина преобърна целия ми свят и ме накара да се запитам какво всъщност означава да принадлежиш.
Още от дете усещах, че съм просто средство в битките между майка ми и баща ми. През годините потисках себе си, за да отговарям на техните очаквания, а не на собствените си мечти. Сега, когато съм на прага на тридесетте, се питам дали ще намеря сили да скъсам тези окови и да започна да живея своя живот.
Казвам се Мария и денят, в който снаха ми ме нарече „лошо влияние“ върху внука ми, преобърна целия ми свят. Докато се боря да разбера дали любовта ми е вредна, напрежението в семейството ни расте, а аз поставям под въпрос самата си същност като баба. През болезнени разговори, спомени и сълзи, се питам: възможно ли е да обичаш твърде много?
