Дадох на сина си дома, в който израснах и отгледах семейството си. Сега се чувствам като гостенка в собственото си минало и се питам дали не сбърках. Историята ми е за болката от саможертвата, семейните конфликти и търсенето на място, където да принадлежиш.
Казвам се Мария и преди две години дъщеря ми Елена ме убеди да се преместя при нея и семейството ѝ. Мечтаех за топлина и близост, но вместо това се почувствах излишна, невидима и самотна сред най-близките си хора. Тази история е моят опит да разбера къде сбърках и какво означава да бъдеш майка, когато вече не си нужна.
В този разказ споделям как заедно със съпруга ми, Стефан, решихме да оставим апартамента си на сина ни, за да започнем нов живот на село. Но когато разбрах, че той е дал нашия дом под наем без да ни каже, светът ми се преобърна. Това е история за доверието, семейството и трудните избори, които правим.
Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. Дъщеря ми беше всичко за мен, а когато се омъжи за Петър, бях сигурна, че ще бъдем още по-сплотени. Но един неочакван жест разтърси доверието ми и ме накара да се замисля дали наистина познаваме хората до себе си.
В един дъждовен следобед децата ми, Ивайло и Невена, ми съобщиха, че искат да продадат семейната ни къща и да ме преместят в дом за възрастни хора. Болката и предателството, които изпитах, ме накараха да преосмисля всичко, което съм градяла цял живот. Но именно този труден момент ни сближи по начин, който никога не съм очаквала.
Казвам се Мария и винаги съм имала особена слабост към внучката си Ива. Когато се съгласих да живее при мен по време на следването си в София, не подозирах, че ще се почувствам като натрапник в собствения си дом. Сега се боря с усещането за самота и отчуждение, докато се опитвам да намеря път обратно към себе си и към нея.
