Коленича до ковчега на мъжа си в тясната ни панелна стая и усещам как всички погледи ме режат като нож. Държа кофа с вода, защото в мен се е събрала истина, която никой не иска да чуе. Когато водата се разлива по лицето му, не го правя от лудост, а от отчаяние и последна надежда да се събуди нещо — в него или в хората около мен. В този миг излиза наяве централният ми проблем: години наред живях с човек, който пред всички беше „добър съпруг“, а вкъщи ме давеше с мълчание, дългове и страх. И сега, пред ковчега, трябва да реша дали ще продължа да мълча, или ще кажа всичко, дори да ме намразят.