Казвам се Мария и на шейсет и пет години се превърнах в баба на пълен работен ден. Денят ми се превърна в безкраен кръговрат от задължения, докато мечтите и желанията ми останаха забравени. Това е историята за това как изгубих себе си и намерих сили да кажа „стига“.
Израснах в малък панелен апартамент в Люлин, само с майка ми и баба ми. Баща ми никога не беше част от живота ми, а мълчанието около него ме преследваше години наред. Това е история за болката от липсата, за срама, който носи бедността, и за трудния път към прошката.
В този разказ споделям болката и объркването, които изпитах, когато синът ми Филип ме попита защо няма сарми на масата. След като децата напуснаха дома, с мъжа ми останахме сами в апартамента в Люлин и се опитваме да намерим нов смисъл в тишината. Историята е за празнотата, недоразуменията и трудния път към ново начало.
Казвам се Мария и петнадесет години вярвах, че имам идеално семейство в обикновен блок в Люлин. Една нощ разбрах, че съпругът ми ме мами с най-добрата ми приятелка, а светът ми се срина. Това е историята за болката, предателството и опита да намеря себе си сред руините на стария си живот.
В тази история разказвам за внезапното пристигане на сестра ми Мария с децата ѝ в моя малък апартамент в Люлин. Семейните ни отношения се разпадат под тежестта на нерешени конфликти, финансови трудности и различни възгледи за живота. В края оставам с въпроса дали кръвната връзка е достатъчна, за да ни задържи заедно, когато всичко друго се разпада.
В тази история разказвам за живота си в панелен блок в Люлин, където самотата и тишината се превръщат в мои постоянни спътници. Докато се боря с отчуждението и семейните конфликти, срещам неочаквани хора и се изправям пред болезнени истини за себе си. В крайна сметка се питам дали самотата е свобода или затвор, и търся отговор сред ехото на собствените си мисли.
