Казвам се Мария и тази история е за най-трудния период в живота ми – когато синът ми Петър и снаха ми Даниела се скараха жестоко и домът ни се превърна в бойно поле. Останах разкъсана между любовта към детето си и желанието да запазя семейството ни цяло, докато търсех утеха и сила в молитвата. Това е разказ за болката, прошката и надеждата, че дори най-дълбоките рани могат да бъдат излекувани с вяра.
Животът ми се преобърна, когато реших да помогна на сина си Даниел и снаха ми Мария, като им отстъпя апартамента си. Мислех, че правя най-доброто за тях, но се оказах изолирана и предадена. Сега се питам дали майчината любов понякога не ни заслепява и не ни кара да забравим себе си.
Аз съм Мария, на шейсет и две години, вдовица, и цял живот съм градяла дом за семейството си. Когато синът ми, Даниел, доведе новата си приятелка, всичко се преобърна – изведнъж се почувствах чужда в собствения си дом. Това е моята история за достойнството, любовта и борбата да остана себе си, когато всичко около мен се разпада.
Още от първата среща с бъдещата снаха усещах, че нещо не е наред. Превърнах се в най-големия ѝ противник, убедена, че защитавам сина си. Днес, когато той се отдалечи от мен, се питам – дали не изгубих всичко в опита си да го предпазя?
Казвам се Мирела и съм майка на две деца от два брака. Изправих се пред болката, когато разбрах, че семейните традиции на настоящия ми съпруг нараняват дъщеря ми от първия ми брак. Това е моята история за безсилието, борбата за справедливост и търсенето на начин да защитя и двете си деца.
В една дъждовна нощ, със сълзи на очи, реших да помоля сина си и снаха си да напуснат дома ми. Оттогава всеки ден се питам дали постъпих правилно, когато за първи път поставих себе си на първо място. Това е моята история за болката от майчината любов, границите на саможертвата и нуждата да защитя себе си.
Казвам се Мария и днес синът ми, за когото живях цял живот, ми затръшна вратата под носа. В този миг осъзнах, че вече не съм добре дошла в неговия дом, и всичко това – заради жена му. Това е история за майчината любов, границите и болката, когато разбереш, че може би си прекалила – и че детето ти вече не те иска в живота си.
Аз съм Мария, майка на трима пораснали сина, но най-голямата ми болка е свързана с най-малкия – Петър. Въпреки че не одобрявам начина, по който той и жена му харчат парите си, не мога да ги оставя без подкрепа, особено когато трите им деца страдат. Тази история е за борбата между обидата и майчината любов, за компромисите и за въпросите, които не ми дават мира.
След трагичната смърт на съпруга ми, отгледах сина си сама, влагайки цялата си любов и надежди в него. Но когато той се ожени за Мария, отношенията ни се промениха драматично и се оказах във вихъра на семейни конфликти, които ме накараха да се замисля за границите между любовта и контрола. Сега се питам: къде свършва майчината грижа и започва свободата на другия?
Казвам се Мария Георгиева и тази история е за мен, за сина ми Калоян и за борбата ни с предразсъдъците и бедността. Всичко започна в един дъждовен ден, когато разбрах, че Калоян няма да получи стипендията, която заслужаваше. Това ме принуди да се изправя срещу системата, срещу собствените си страхове и срещу едно общество, което често забравя най-уязвимите.
След като се пенсионирах, посветих цялото си време на това да готвя за сина си Иван и снаха си Мария. Надявах се, че ще бъдем по-близки, но вместо това се почувствах изолирана и ненужна. Тази история е за болката от самотата, когато семейството ти вече не те забелязва.
В тази история разказвам за болката, която изпитах, когато дъщеря ми Мария ми призна, че се срамува от мен, защото не мога да ѝ помогна финансово. След години борба и самота като вдовица и учителка, се сблъсквам с реалността, че любовта и жертвите ми сякаш не са достатъчни за нея. Историята разкрива семейни конфликти, социални различия и въпроса: какво означава да си добър родител в днешна България?
