Казвам се Мария. След тридесет и осем години мълчание, днес за първи път гледам в очите сина, когото ми отнеха през 80-те години в България, когато бях принудена да го дам за осиновяване. Това е история за вина, семейни тайни и отчаяното ми търсене на прошка.
В един миг животът ми се преобърна – дъщеря ми изостави новородения си син в болницата, а аз, едва на 41, трябваше да реша дали да поема отговорността за това дете. Срещата ми с внука ми ме остави без думи, защото видях нещо, което никога не съм очаквала. Тази история е за болката, вината и надеждата, които се преплитат в едно българско семейство.
Казвам се Мария. След тридесет и осем години мълчание, днес за първи път гледам в очите сина, когото ми отнеха през 80-те години в България, когато бях принудена да го дам за осиновяване. Това е история за вина, семейни тайни и отчаяното ми търсене на прошка.
Всичко се преобърна, когато синът ми Иван ме помоли да му заема пари, но настоя да не казвам нищо на жена му, Амелия. Оттогава вината не ми дава покой и се чудя дали постъпих правилно, пазейки тайната заради семейния мир. Това е моята изповед за любовта, доверието и границите, които чертаем в името на семейството.
Израснах в сянката на болния си брат и майчината вечна горчивина. След като напуснах дома след гимназията, майка ми не спря да ме преследва с гневни съобщения и обвинения. Сега, далеч от всичко, се питам имах ли право да избера себе си.
Казвам се Халинка и съм майка, която отчаяно се опитва да спаси брака на дъщеря си, въпреки че всички около мен мислят, че семейството ѝ е перфектно. Зад затворените врати обаче се крият болка, разочарование и неудовлетвореност, които никой не иска да види. Историята ми е за сблъсъка между мечтите, реалността и майчината вина.
В това писмо разказвам за болезнения разрив в нашето семейство, за обърканите си чувства към сина ми и бившата ми снаха, и за тежестта на вината, която нося. Споделям как се опитвам да намеря път към прошката и разбирателството, докато се боря със собствените си страхове и предразсъдъци. Надявам се моят разказ да провокира размисъл и съчувствие у всеки, който е бил изправен пред подобна дилема.
