Още с първата вечер в къщата на свекър ми в село край Пловдив разбрах, че това няма да е просто временно убежище. Между постоянните унижения, крясъци и безсънни нощи, започнах да губя себе си, но и да откривам сили, за които не подозирах. Това е моята история за оцеляване, майчинство и борба за достойнство.
Винаги съм живяла за децата си, жертвах мечтите и младостта си за тяхното щастие. Днес, когато са пораснали и имат свой живот, се чувствам изоставена и ненужна. Тази история е моят вик за разбиране и надежда, че някой ще чуе болката ми.
В разгара на нощта, докато се опитвах да успокоя плачещата си дъщеря, съпругът ми Георги ми каза: „Не издържам повече, върни се при майка си!” Останах сама в родния си дом с коликите на малката Ани и с разбитите си илюзии за брака. Дали една жена може да бъде толкова самотна в собственото си семейство?
Казвам се Ивана и никога не съм вярвала, че ще трябва да избирам между собствения си живот и живота на децата си. Лекарите ми казаха, че бременността с тризнаци може да ме убие, но аз реших да се боря за всички тях. Това е моята история за смелост, страх, семейни конфликти и какво значи да си майка в днешна България.
Казвам се Мария и никога не съм вярвала, че баща ми ще реши да живее на мой гръб, докато съм в майчинство. Вместо подкрепа, той ми стовари още един товар, а аз трябва да реша дали да мълча или да кажа „стига“. Това е история за това как семейните връзки могат да се превърнат във вериги и къде е границата между помощта и злоупотребата.
Върнах се от родилното с нашата дъщеря, очаквайки щастие, а вместо това ме посрещнаха хаос, умора и разочарование. През сълзи и гняв разбрах колко крехка, но и силна мога да бъда. Тази нощ промени всичко в мен и в нашето семейство.
В рамките на една година станах майка на три деца, макар че не са тризнаци. Преживях осъждане, страх и безсънни нощи, но намерих истинската сила в себе си и любовта към децата си. Това е моята изповед за оцеляване, прошка и надежда.
Още от първия ден на майчинството се сблъсках с неразбирането на съпруга ми, Петър. Всеки ден се борех с умората, самотата и усещането, че никой не вижда усилията ми. Това е моята изповед за търсенето на подкрепа и уважение в собственото ми семейство.
Казвам се Мария и години наред работих в Италия, за да осигуря по-добър живот на семейството си в България. Случайно разбрах, че съпругът ми ме е предал, а децата ми са знаели и са мълчали. Тази болка ме разкъса, но и ме накара да се замисля какво означава да бъдеш майка и жена в днешна България.
Казвам се Мария и ще ви разкажа за нощта, в която взех дъщеря си и напуснах дома, който вече не беше мой. Между стените на апартамента ни в София се разиграваше битка между любовта към семейството и нуждата да оцелея като човек. Днес се питам – имах ли право да избера себе си, или трябваше да остана и да се боря още?
Всичко започна с един разговор, който преобърна представите ми за семейството. Между памперси, неплатени сметки и очакванията на съпруга ми, се борех за достойнството си. Това е моята история за предателството, невидимия товар на много майки и въпросите, които остават накрая.
След раждането на сина ми, свекърва ми се нанесе у дома и започна да контролира всеки аспект от живота ни. Съпругът ми не застана на моя страна, а аз постепенно изгубих себе си. Историята ми е за борбата между любовта, семейството и личното достойнство.
