Всичко се промени в един миг, когато съпругът ми падна в двора и вече нищо не беше същото. Сега живея между спомена за силния мъж, когото обичах, и реалността на болката, грижите и самотата. Не мога да го оставя, но понякога се чудя дали не се изгубих напълно.
Животът ми беше посветен на семейството и децата ми. Сега, когато са пораснали, усещам, че вече не ме искат около себе си. Болката от това да се чувстваш ненужен е по-силна от всяка друга.
Казвам се Мария и на 45 мечтаех за спокойствие, но животът ми поднесе неочакван обрат, когато дъщеря ми се разведе и се върна при мен с малкия си син. Ден след ден се боря между желанието си за свобода и любовта към семейството. Историята ми е за сблъсъка между личните мечти и семейния дълг.
Върнах се в родния дом, за да помогна на болния си баща и майка ми. Мислех, че ще е временно, но останах почти четиридесет години, забравяйки за себе си. Сега, когато и двамата ги няма, се питам: коя съм аз и какво ми остана?
Винаги съм вярвала, че да бъдеш баба е най-големият дар, но сега се чувствам като сянка на самата себе си. Дъщеря ми приема помощта ми за даденост, а аз все по-често се питам къде изчезна моят собствен живот. Тази история е за болката от неизказаните очаквания и за нуждата да намериш отново себе си.
Стоя пред огледалото, а лицето ми е непознато – белязано от години на мълчание и саможертва. Животът ми с Петър ме превърна в сянка, но болката ме научи да се боря за себе си. Сега разказвам историята си, за да дам надежда на всяка жена, която се чувства изгубена.
Аз съм Мария, медицинска сестра от Пловдив, която дари бъбрек на 10-годишния Георги, след като семейството му се оказа неспособно да помогне. Решението ми промени не само неговия живот, но и моя собствен, разкъсвайки ме между дълга към професията и страховете на близките ми. Сега се питам – докъде стига човечността и къде започва саможертвата?
