Казвам се Зорница и израснах в малко село в Северна България. След смъртта на баща ми останахме с мама и брат ми Петър, който е в инвалидна количка, и се борихме с бедността и самотата. Когато колата ни се развали, трябваше да преглътна гордостта си и да поискам помощ от бай Кольо, което разкри не само тайните на нашето семейство, но и истинската цена на човешкото достойнство.
Една уикенд-почивка при свекървата ми в малко село се превърна в истински кошмар, който разтърси брака и самочувствието ми. Вместо очакваната идилия, се сблъсках с напрежение, обиди и непреодолими различия между поколенията. Сега се питам – възможно ли е изобщо да намерим общ език, когато всеки държи само на своето?
Бях най-малкият в семейството, но никога не се чувствах обгрижван. Израснахме с брат ми в малко българско село, където майка ни се бореше сама да ни осигури всичко. Това е моята история за трудния избор да напусна дома и болката, която оставих след себе си.
Казвам се Ивана и вече двадесет и пет години живея в София, далеч от родното си село край Ловеч. След като снаха ми Зоя ме унизи, предлагайки ми да продам апартамента си и да се върна на село ‘заради семейството’, в мен се събуди старата болка – усещането, че никога не съм принадлежала нито тук, нито там. Когато брат ми Стефан се появи на прага с кошница ябълки, трябваше да реша: да простя и да опитам да разбера, или завинаги да прекъсна връзките с миналото.
Аз съм Надежда, по-голямата сестра, и тази история е за мен и сестра ми Елица. След смъртта на баща ни наследихме старата ни семейна къща в село Долно поле, но вместо да ни сближи, наследството разпали стари рани и скрити обиди. В борбата за дом, спомени и прошка, открихме истинската сила на сестринската връзка.
