Дъщеря отказва да дари бъбрек на баща си насилник: Историята на Мария

„Мария, ти си единствената ми надежда. Моля те…“ – думите му кънтяха в главата ми, докато стоях в болничната стая, стиснала юмруци в джобовете на якето си. Баща ми лежеше пред мен – слаб, посивял, с очи, които за първи път в живота ми изглеждаха уплашени. Но аз не можех да забравя. Не можех да простя.

Бях на трийсет години и за пръв път усещах, че имам власт над собствения си живот. Но тази власт тежеше като олово. Майка ми седеше до мен, с ръце скръстени в скута, и ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна – сякаш аз съм виновна за всичко, което се е случило в нашето семейство.

– Мария, татко ти не е лош човек. Просто… времената бяха трудни – прошепна тя, сякаш се страхуваше някой да не я чуе.

– Не е лош човек? – гласът ми трепереше от гняв. – Мамо, помниш ли как ме заключваше в стаята ми с часове? Как хвърляше чинии по стената, когато нещо не му харесваше? Как ме удари онази вечер, когато закъснях с десет минути?

Тя сведе глава. Знаех, че помни. Всички помнехме. Но никой не говореше за това. В нашето семейство болката беше като стар килим – тъпчехме я всеки ден, но никога не я изтупвахме.

Баща ми беше учител по математика в малкото ни градче край Пловдив. Всички го уважаваха – строг, но справедлив, казваха съседите. Само аз знаех колко студени могат да бъдат ръцете му, когато те хванат за косата и те изхвърлят от стаята. Само аз знаех какво е да се събуждаш нощем от крясъците му и да се молиш утрото да дойде по-бързо.

Когато завърших гимназия, избягах в София. Започнах работа като сервитьорка, после учих за медицинска сестра. Изградих си живот без него – без неговите заплахи, без неговите обиди. Но сега той лежеше пред мен и чакаше от мен спасение.

– Мария, ако не помогнеш… няма кой друг – каза майка ми тихо.

– А кой помогна на мен? Когато плачех нощем? Когато имах нужда от прегръдка? – сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удоволствие – да види болката ми.

В следващите дни всички роднини започнаха да ми звънят. Леля Галя от Хасково: „Марийче, баща ти е човек! Всички грешим!“. Братовчед ми Петър: „Той те обича по свой начин…“. Дори баба ми: „Детето ми, Бог ще ти прости, ако му помогнеш“.

Но никой не попита как се чувствам аз. Никой не попита дали съм готова да рискувам здравето си за човек, който никога не ме е защитавал.

Една вечер седях сама в апартамента си в София и гледах снимките от детството си. На нито една не се усмихвах истински. На всяка снимка стоях до него – малка, със свити рамене, с очи пълни със страх. Спомних си как веднъж счупих чашата му за ракия и той ме накара да стоя на колене цял следобед. Спомних си как майка ми мълчаливо чистеше кръвта от устната ми след поредния му изблик.

На следващия ден отидох в болницата. Той ме погледна с надежда.

– Мария… ще го направиш ли?

Погледнах го право в очите.

– Не мога – казах твърдо. – Не мога да дам част от себе си на човек, който цял живот ми е взимал всичко.

Той замълча. За първи път видях в очите му не гняв, а празнота. Майка ми започна да плаче.

– Ще живееш с тази вина цял живот! – извика тя.

– Вината не е моя – отвърнах тихо. – Вината е негова.

Излязох от болницата със свито сърце, но с усещане за свобода. За първи път избрах себе си пред него.

Седмици по-късно научих, че са намерили друг донор. Баща ми оцеля. Не ми се обади нито веднъж след това. Майка ми все още не може да ми прости.

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали прошката е възможна без справедливост? Дали децата са длъжни винаги да прощават на родителите си? А вие как бихте постъпили?