Изтощена съм: Родителите ми се разведоха, но войната между тях не спира, особено след раждането на дъщеря ми

– Не искам повече да слушам за това! – извиках аз, докато държах Валентина в ръцете си, а майка ми и баща ми се караха в хола. Гласовете им се преплитаха като остри ножове – всеки опитваше да ме убеди, че другият е виновен за всичко.

– Ако не беше баща ти толкова инатлив, щяхме да сме нормално семейство! – изсъска майка ми, Мария.

– А ако майка ти не беше толкова властна, щеше да има мир! – отвърна баща ми, Стефан, с гневно изражение.

Стоях между тях, с бебето в ръце, и усещах как гърлото ми се стяга. Две години минаха от развода им, но сякаш нищо не се беше променило. Само че сега вече не бях само аз между тях – беше и дъщеря ми. Валентина.

Винаги съм знаела, че родителите ми не се обичат. Още от малка помня как се караха за най-дребните неща – кой е забравил да купи хляб, кой е оставил лампата да свети, кой е виновен за лошите ми оценки. Винаги аз бях посредата. Майка ми казваше: „Ти си като баща си – все инатлива и затворена!“, а баща ми отвръщаше: „Това е от майка ти – все недоволна и критична!“.

Когато най-накрая се разведоха, мислех, че ще настъпи мир. Но не – започна нова война. Кой ще ме вижда повече, кой ще ми помага повече, кой ще бъде по-важен в живота ми. А когато забременях и родих Валентина, всичко стана още по-зле.

Първият път, когато ги поканих у дома след раждането, беше истински кошмар. Майка ми донесе огромна торта и купища дрехи за бебето. Баща ми пристигна с детска количка – последен модел. И двамата настояваха да държат Валентина първи. Скараха се пред входната врата.

– Аз съм бабата! – извика майка ми.
– Аз съм дядото! – отвърна баща ми.

Съпругът ми, Петър, стоеше неловко в кухнята и ме гледаше с онзи поглед: „Докога ще търпим това?“.

Оттогава всяко посещение беше състезание. Майка ми идваше с домашно приготвени пюрета и ме обвиняваше, че давам на Валентина купешки храни. Баща ми купуваше скъпи играчки и се подиграваше на майка ми, че е старомодна. Всяко тяхно действие беше насочено не към внучката им, а към това да докажат кой е по-добър родител и кой ще остави по-голям отпечатък върху живота ни.

Една вечер седях сама в детската стая, гледах как Валентина спи и плаках тихо. Чувствах се изтощена. Не можех да говоря с Петър – той беше добър човек, но не разбираше колко дълбоко ме боли тази война между родителите ми. Приятелките ми казваха: „Просто ги игнорирай!“, но как да игнорирам хората, които са ме създали?

Веднъж майка ми дойде неочаквано и ме завари да давам на Валентина бананче.
– Защо ѝ даваш това? Тя още няма зъби! Ще се задави! – започна да крещи.
– Майко, спокойно! Знам какво правя! – отвърнах аз с треперещ глас.
– Не знаеш! Ти си още дете! Ако слушаш баща си, ще я оставиш гладна!

Сълзите напираха в очите ми. В този момент телефонът звънна – беше баща ми.
– Как е малката? Не я оставяй на майка ти много – тя ще я разглези!

Исках да изкрещя: „Оставете ме на мира! Това е моето дете!“ Но думите заседнаха в гърлото ми.

С времето започнах да избягвам срещите с тях. Лъжах ги кога съм вкъщи, кога излизам с Валентина. Петър започна да настоява да сложим граници.
– Трябва да им кажеш истината. Че те нараняват. Че ти трябва спокойствие.

Но как да кажа това на хората, които цял живот са ме карали да избирам страна? Ако кажа на майка ми, тя ще се разплаче и ще ме обвини, че съм неблагодарна. Ако кажа на баща ми, той ще се затвори в себе си и ще спре да ни търси.

Един ден Валентина падна и си удари главата леко. Нищо сериозно – но аз изпаднах в паника. Обадих се първо на майка ми. Тя пристигна веднага и започна да ме обвинява:
– Ако беше слушала мен, нямаше да я оставиш сама в стаята!

После баща ми научи от нея и дойде разярен:
– Какво си направила?! Защо не ме извика първо мен?

В този момент избухнах:
– Стига! Това не е състезание! Това е моят живот! Това е моето дете!

Майка ми се разплака. Баща ми тръшна вратата и излезе. Аз останах сама с Валентина в прегръдките си и усещах как тежестта на цялото семейство лежи върху раменете ми.

Оттогава минаха няколко седмици. Родителите ми почти не се търсят един друг. С мен говорят само поотделно. Виждам болката в очите им – и вината в своето сърце.

Понякога се чудя: дали някога ще бъда свободна от тяхната война? Дали някога ще мога просто да бъда майка на Валентина, без да нося товара на чуждите битки?

А вие… как бихте постъпили на мое място? Може ли човек някога напълно да избяга от сянката на родителските конфликти?