Завръщане у дома: Когато домът се превърне в бойно поле

— Ти пак ли ще оставиш чиниите така? — гласът на Мария проряза тишината в кухнята, докато аз стоях с гръб към нея, опитвайки се да не избухна.

— Не съм аз, Мария. Може би Димитър… — отвърнах тихо, но думите ми увиснаха във въздуха. Знаех, че няма значение кой е виновен. Откакто се върнах тук, всичко беше различно.

Преди три месеца напуснах София. Работата ми в рекламна агенция се провали, приятелят ми ме заряза, а парите свършиха. Нямаше къде да отида, освен при сестра ми — Мария, която винаги е била по-голямата, по-отговорната, по-успешната. Тя и съпругът ѝ Димитър живееха в двустаен апартамент в Пловдив — малък, но уютен. Или поне така изглеждаше преди моето завръщане.

Още първата вечер усетих напрежението. Димитър едва ме поздрави, а Мария се опитваше да бъде мила, но очите ѝ издаваха тревога. Седнахме на масата за вечеря и между нас се разстлаха неизказани думи.

— Какво ще правиш сега? — попита ме тя, докато разливаше супата.

— Ще си търся работа… може би нещо временно. — Избягвах погледа ѝ.

Димитър изпуфтя и остави лъжицата си.

— Надявам се да не останеш дълго. Тук не е хотел.

Сърцето ми се сви. Знаех, че не съм желан гост.

Седмиците минаваха, а аз все по-трудно намирах сили да ставам сутрин. Работата беше оскъдна, а Мария започна да се прибира все по-късно. Димитър пък прекарваше повече време пред телевизора или излизаше с приятели. Вечерите ни бяха изпълнени с тишина и напрежение.

Една вечер ги чух да се карат в спалнята:

— Не мога повече! Тя е тук вече месец и половина! — гласът на Димитър беше остър.

— Какво искаш да направя? Да я изхвърля на улицата? — Мария звучеше отчаяно.

— Това не е нашият живот! Ти си само с нея, забрави за мен! — последва трясък на врата.

Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се виновна, но нямах къде да отида. На следващия ден Мария ме погледна с червени очи:

— Моля те, опитай се да намериш нещо по-бързо. Димитър… той говори за развод.

Светът ми се срина. Аз ли бях причината за всичко това? Вечерта седнах до Димитър в хола.

— Извинявай… Не искам да ви преча. Просто нямам друг избор.

Той ме погледна студено:

— Не става въпрос само за теб. Но откакто си тук, всичко се промени. Мария мисли само за теб. Аз съм невидим.

— Тя е моя сестра… — прошепнах.

— А аз съм ѝ съпруг! — изкрещя той и излезе от стаята.

Дните станаха още по-напрегнати. Мария започна да спи на дивана при мен, а Димитър заключваше спалнята. Веднъж я чух да плаче през нощта:

— Не знам какво да правя… Не мога да избера между теб и него…

Исках да изчезна. Започнах да търся работа навсякъде — по кафенета, магазини, дори чистачка в една болница. Никой не ме искаше без опит или препоръки. Веднъж дори помислих да замина за чужбина, но нямах пари дори за билет.

Една сутрин Димитър събра багажа си и каза на Мария:

— Отивам при майка ми. Когато решиш кое е по-важно за теб — сестра ти или бракът ни — ми се обади.

Мария рухна на пода и аз я прегърнах. Чувствах се като проклятие за всички около мен.

След няколко дни тя ми каза:

— Може би трябва да отидеш при нашите в селото… Ще е по-добре за всички.

Погледнах я с болка:

— А ти? Ще останеш сама?

Тя кимна:

— По-добре сама, отколкото между двама души, които се мразят заради мен.

Събрах малкото си вещи и тръгнах към гарата. Влакът към родното село беше празен и студен. Гледах през прозореца и си мислех: Защо винаги семейството трябва да избира между любовта и дълга? Кога ще мога да бъда просто нечий избор, а не нечий проблем?

Може би някой от вас е бил в подобна ситуация? Как бихте постъпили? Кое е по-важно — семейството или личното щастие?