Когато всички мислеха, че съм бавачката, а не майката на детето си
— Извинете, но ние не обработваме заявления от бавачки. Майката трябва лично да дойде! — гласът на младата служителка в КАТ прониза тишината като нож. Стоях пред гишето с дъщеря ми Ани, която стискаше ръката ми, а аз се опитвах да преглътна буцата в гърлото си.
— Аз съм майката — казах тихо, но твърдо. Очите ѝ се спряха върху мен — тъмна кожа, къдрава коса, черти, които не се вписваха в представата ѝ за „българска майка“. Погледна Ани — руса, със сини очи, копие на баща си.
— Сигурна ли сте? — попита тя с недоверие.
В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Не беше първият път. Още откакто родих Ани, хората ме гледаха странно. В парка майките ме питаха: „От коя агенция сте?“, а на родителските срещи в детската градина учителките ми говореха на „Вие“, докато с другите майки се прегръщаха и смееха.
Мъжът ми, Ивайло, винаги се опитваше да ме успокои:
— Недей да им обръщаш внимание, Мариела. Хората са тесногръди. Ние си знаем истината.
Но истината боли. Особено когато идва от институции, които би трябвало да защитават правата ни. В този ден в КАТ се почувствах невидима. Все едно цялото ми майчинство беше поставено под съмнение само защото не приличах на дъщеря си.
— Моля ви, вижте личната ми карта и акта за раждане на детето — настоях аз.
Служителката ги взе с неохота и започна да ги разглежда. Виждах как очите ѝ пробягват между документите и мен, търсейки някаква грешка.
— Извинявайте… — промълви тя накрая, но вече беше късно. Раната беше нанесена.
На връщане към вкъщи Ани ме попита:
— Мамо, защо лелката каза, че си бавачка?
Как да обясня на петгодишно дете, че светът е пълен с предразсъдъци? Че хората често съдят по външния вид? Че дори тук, в България, където уж всички сме „еднакви“, различието се наказва?
— Понякога хората грешат, Ани — казах ѝ. — Но ти винаги помни коя съм аз за теб.
Вечерта разказах на Ивайло какво се е случило. Той избухна:
— Това е абсурд! Утре ще отида с теб и ще поискам обяснение!
Но аз не исках скандали. Исках разбиране. Исках някой просто да ме приеме такава, каквато съм — майка на собственото си дете.
С времето започнах да избягвам родителските срещи. В парка стоях настрана от другите майки. Дори баба ми веднъж прошепна:
— Мариела, хората говорят… Защо детето ти не прилича на теб? Да не би…
Не довърши изречението си. Болеше ме повече от всичко друго.
Една вечер седяхме с Ивайло на терасата и гледахме как Ани спи.
— Мислиш ли, че някога ще ни приемат? — попитах го тихо.
Той хвана ръката ми:
— Не знам. Но знам, че ти си най-добрата майка за нашето дете.
Думите му ме стоплиха за миг, но после пак останах сама със страховете си. Всяка сутрин се чудех какво ще кажат хората днес. Ще ме попитат ли пак от коя агенция съм? Ще се усъмнят ли в майчинството ми?
Един ден Ани се прибра разплакана от детската градина.
— Мамо, едно момиче каза, че не можеш да си ми майка, защото не приличаме една на друга!
Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:
— Любовта няма цвят или форма. Ти си част от мен завинаги.
Тази вечер плаках дълго. Не заради себе си, а заради дъщеря ми — че ще трябва да расте в свят, където различието е повод за съмнение и болка.
С времето започнах да говоря повече за това с други родители. Оказа се, че не съм сама. В квартала има още две семейства като нашето — смесени бракове, деца с различен външен вид. Създадохме малка общност. Започнахме да организираме срещи в парка, където децата ни играеха заедно без страх от подигравки.
Постепенно намерих сили да се изправя срещу предразсъдъците. На следващата родителска среща влязох уверено и казах:
— Аз съм Мариела Георгиева — майката на Ани. И няма значение как изглеждаме — важното е любовта между нас.
Някои родители ме изгледаха странно, други кимнаха разбиращо. Но вече не се криех.
Днес знам: болката от предразсъдъците никога няма да изчезне напълно. Но мога да избера дали да я оставя да ме определя или да я превърна в сила.
Понякога се питам: колко още деца и родители ще трябва да минат по този път? Кога ще спрем да съдим по външния вид и ще започнем да гледаме със сърцето?