Когато роднините станат врагове: Историята на една българска сватба и разпадащото се семейство

– Не мога да повярвам, че пак го направиха! – изкрещях аз, докато трясках вратата на кухнята. Чиниите издрънчаха, а съпругът ми Георги само въздъхна тежко и се облегна на масата.

– Моля те, Мария, не започвай пак… – прошепна той, но аз вече бях прекалено ядосана, за да го чуя.

Беше събота вечер, а дъщеря ни Ива и зет ни Петър току-що си бяха тръгнали след поредната „семейна“ вечеря. За пореден път родителите на Петър – Лиляна и Стефан – бяха превърнали всичко в бойно поле. Започна се с безобидни забележки за това как сме подредили масата, после преминаха към критики за храната („В нашето семейство никога не слагаме толкова много чесън!“), а накрая стигнаха до открити нападки към мен: „Мария, ти май не си много добра домакиня, а?“

Погледнах Георги с очи, пълни със сълзи и гняв.

– Защо винаги трябва да търпя това? Защо Ива не казва нищо? – попитах го през зъби.

Той само поклати глава.

– Заради нея го правим. Заради децата. Не искам Ива да страда.

Но аз вече страдах. Още от деня, в който Ива се омъжи за Петър, животът ни се промени. Мислех си, че ще спечеля син, но вместо това изгубих дъщеря си. Петър беше добър човек, но родителите му – типични софийски сноби – не пропускаха случай да ни покажат колко са „по-горни“ от нас, провинциалистите от Пловдив.

Първият сблъсък беше още на сватбата. Лиляна настоя всичко да бъде по нейния вкус: менюто, музиката, дори цветята по масите. Когато предложих нашата любима народна музика за част от програмата, тя ме погледна с такова презрение, че се почувствах като малко дете. „Това е твърде селско“, каза тя високо пред всички.

Стефан пък обичаше да се хвали с контактите си – „Вижте, аз познавам кмета лично!“, „В нашето семейство всички са с висше образование от Софийския университет.“ Дори когато Ива забременя, Лиляна не пропусна да отбележи: „Дано детето прилича на Петър, че иначе…“

Всяка среща се превръщаше в изпитание. Опитвах се да бъда мила, да не обръщам внимание на забележките им, но всяка дума режеше като нож. Веднъж дори се разплаках пред Ива.

– Мамо, моля те, не обръщай внимание – каза тя тихо. – Те са си такива…

– Но ти си моята дъщеря! Защо не ме защитаваш?

Тя само сведе глава.

С времето започнах да усещам как Ива се отдалечава от мен. Все по-рядко ми звънеше, все по-рядко идваше сама. Веднъж я чух да казва на Петър: „Мама пак се оплаква…“ Сърцето ми се сви. Нима станах досадната тъща?

Георги опитваше да ме успокои:

– Остави ги. Ще им мине. Важното е Ива да е щастлива.

Но аз не можех да приема това. Не можех да позволя някой да ме унижава в собствения ми дом.

Една вечер реших да поговоря с Лиляна. Поканих я на кафе у дома.

– Лиляна, искам да поговорим като майки – започнах плахо.

Тя ме изгледа хладно:

– Ако е за поредната ти обида… Нямам време за драми.

– Не е за обида. Просто искам да разберем как можем да бъдем едно семейство. За Ива и Петър. За внучето…

Лиляна се засмя:

– Семейство? Ние сме различни хора, Мария. Ти си от Пловдив, аз съм от София. Вие имате вашите традиции, ние – нашите. Не очаквай да станем приятелки.

Тогава разбрах – никога няма да ме приеме. Никога няма да бъда достатъчно добра за тях.

След тази среща спрях да каня Лиляна и Стефан у дома. Ива забеляза промяната.

– Мамо, какво става? Защо не ги каниш вече?

– Защото не мога повече да търпя униженията им! – избухнах аз.

Ива се разплака:

– Моля те… Не ме карай да избирам между вас!

Това беше най-страшното – че можех да изгубя дъщеря си завинаги.

Сега стоя сама в тъмната кухня и слушам как Георги тихо мие чиниите. Чудя се дали някога ще намерим път един към друг или ще останем разделени от гордостта и предразсъдъците си.

Понякога се питам: Колко струва едно семейство? Дали любовта може да победи гордостта? Или сме обречени да бъдем врагове завинаги?