Две свекърви, едно сърце: Моят живот между два огъня

— Пак ли ще закъснееш за работа, Мария? — гласът на свекърва ми, леля Станка, пронизваше утрото като аларма. Стоях пред огледалото в коридора, опитвайки се да прикрия тъмните кръгове под очите си с евтин коректор. Дъщеря ми Ива пищеше в детската стая, а по-малката — Ели, още спеше.

— Ще се оправя, лельо Станке. Благодаря ти, че гледаш Ива — отвърнах с пресилен глас на благодарност, макар че знаех: тя не го прави заради мен, а заради сина си, Петър. Бяхме разделени от две години, но тя настояваше да идва всяка сутрин, „за да не изостава детето“.

В този момент телефонът ми иззвъня. На дисплея — „Мама на Крис“. Втората ми свекърва — Галя. С нея отношенията бяха още по-сложни. Крис беше бащата на Ели, но отдавна бе заминал за Германия и почти не се обаждаше. Галя обаче настояваше да вижда внучката си всяка седмица и често ми натякваше колко по-добре би било Ели да живее при нея в Пловдив.

— Мария, пак ли ще я доведеш късно? Детето има нужда от режим! — започна тя без поздрав.

— Ще я доведа следобед, Гале. Имам работа до обяд — казах тихо, усещайки как гневът ми се надига.

— Ама ти все имаш работа! Не мислиш ли, че е време да се погрижиш повече за децата си, вместо да тичаш по разни офиси? — гласът ѝ беше остър като нож.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Защо никой не виждаше колко ми е трудно? Защо всички очакваха от мен да бъда перфектната майка, перфектната снаха, перфектната жена?

Петър и Крис бяха толкова различни. Петър беше тих и затворен, но с майка му винаги бяхме на нож. Крис беше буен и чаровен, но избяга при първата трудност. И двамата оставиха след себе си не само деца, но и майки — жени със силни характери и още по-силни претенции.

Вечерите бяха най-тежки. Сядах на кухненската маса с чаша чай и гледах как Ива рисува по масата с флумастери, а Ели се опитва да стигне до котлона. В такива моменти си мислех: „Дали някога ще бъда достатъчно добра?“

Една неделя двете свекърви се срещнаха случайно у нас. Галя беше дошла да вземе Ели за разходка, а Станка — да донесе домашна лютеница за Ива.

— О, ти ли си тук? — попита Галя с ледена усмивка.

— Да не би да съм длъжна да ти давам отчет кога идвам при внучката си? — отвърна Станка.

— Ако питаш мен, твоето внуче има нужда от повече дисциплина! Виж какъв е хаосът тук! — Галя огледа разпилените играчки и купчината пране.

— Поне аз не съм оставила сина си да избяга в чужбина! — изстреля Станка.

Седях между тях като заложник. Децата се бяха сгушили до мен. В този момент осъзнах: никога няма да бъда достатъчна за тези жени. Те виждаха във всяка моя грешка доказателство за провала ми като майка и жена.

След този ден започнах да поставям граници. Казах на Станка, че няма да идва без предупреждение. На Галя обясних, че Ели ще я вижда само когато е спокойна и не ме обвинява за всичко. Беше трудно — чувах обиди, заплахи със социалните служби, дори намеци за съдебни дела.

Но малко по малко започнах да усещам свобода. Започнах да излизам с децата сама в парка, без страх от неодобрение. Започнах да говоря с други майки — някои разведени като мен, други просто уморени от семейните битки.

Една вечер Ива ме попита:

— Мамо, защо баба Станка и баба Галя винаги са сърдити?

Прегърнах я силно.

— Защото понякога възрастните забравят какво е най-важно — казах тихо.

Сега знам: няма рецепта за щастие в нашето объркано семейство. Но има малки победи — когато децата ми се смеят, когато успея да кажа „не“, когато намеря сили да продължа напред въпреки всичко.

Понякога вечер се питам: „Дали някога ще бъда приета такава, каквато съм?“ Или може би най-важното е аз самата да се приема?

Как мислите — възможно ли е една жена в България да бъде истински свободна между две свекърви?