Още от първия миг, когато чух вратата да се затваря зад гърба на най-големия ми син, усетих как нещо се къса вътре в мен. Отгледах трима сина и две дъщери в малкия ни апартамент в Люлин, вярвайки, че любовта и грижата ще ни държат заедно. Днес, на старини, ме обгръща тишината на моите синове и се питам къде сгреших.
Преди повече от тридесет години родих трима сина и две дъщери. Днес, когато най-много имам нужда от подкрепа, синовете ми са далечни и безразлични, а дъщерите ми са единствените, които се грижат за мен. Питам се: къде сбърках като майка и защо любовта ми не беше достатъчна, за да ги задържа близо до сърцето си?
Казвам се Антоанета и съм майка на девет дъщери в малко село край Ловеч. Цял живот се боря с очакванията на мъжа си и свекърва ми, които искат син, докато аз се опитвам да намеря себе си сред ежедневните грижи и мечти. Това е моята история за надеждата, разочарованията и силата да не се предавам.
Животът ми се преобърна, когато се оказах с две дъщери от различни бащи и две свекърви, които никога не ме приеха напълно. Всяка от тях имаше свои изисквания, претенции и очаквания към мен, а аз се борех да запазя себе си и децата си в този водовъртеж от обвинения и недоразумения. Това е моята история за болката, компромисите и малките победи на една българска жена.
Животът ми винаги е бил посветен на другите, докато един ден не реших да избера себе си. Това решение разтърси семейството ми и ме изправи пред гнева на собствените ми дъщери. Сега се питам – имам ли право на щастие, след като съм дала всичко от себе си?
