Непоколебимата ми борба да спася семейството на Иван

„Мамо, пак ли ще се карате?“ – гласът на Иван трепереше, докато стоеше на прага на кухнята. Аз седях до него, стиснала ръката му, а от другата страна на вратата ехтяха гневните гласове на родителите му. Беше поредният петък, в който вместо да играем навън, слушахме как чашите дрънчат по масата и думите се забиват като ножове.

Иван беше на осем, а аз – Мария, бях само с година по-голяма. Но в онзи момент се чувствах като възрастен. Виждах как очите му се пълнят със сълзи, а устните му треперят от страх. „Те ще се разведат, нали?“ – прошепна той и ме погледна с онзи поглед, който никога няма да забравя. Поглед на дете, което вече не вярва в чудеса.

Преди месец Иван започна да идва у нас по-често. Майка ми се радваше, че имам компания, но аз усещах тежестта в раменете му. Не говореше много, но когато останехме сами, понякога изтърсваше: „Татко пак не се прибра…“ или „Мама плака цяла нощ.“ Не знаех какво да кажа. Само го прегръщах.

Една вечер, докато си пишехме домашните, Иван изведнъж захвърли химикалката и избухна: „Мария, ако родителите ми се разведат, ще ме вземат ли в дом?“ Очите му бяха огромни от ужас. „Не! Никога! Ще говоря с тях! Ще ги убедя да не се разделят!“ – изкрещях аз, без да знам откъде намирам тази смелост.

На следващия ден събрах цялата си решителност и отидох при майка му – леля Елена. Тя седеше на балкона с чаша кафе и цигара, а лицето ѝ беше подпухнало от плач. „Лельо Елена… Иван много страда. Моля ви, не се карайте пред него…“ Гласът ми трепереше. Тя ме погледна дълго, после избухна в сълзи и ме прегърна: „Марийче, не знам какво да правя… Всичко се разпада.“

Вечерта вкъщи разказах на мама. Тя ме изслуша внимателно и каза: „Понякога възрастните забравят колко боли децата. Но не всичко зависи от теб.“ Не исках да приема това. На следващия ден реших да говоря и с баща му – чичо Петър. Намерих го в гаража, където ремонтираше старата Лада. „Чичо Петре… Иван много ви обича. Моля ви, не го оставяйте сам.“ Той замръзна за миг, после въздъхна тежко: „Марийче… понякога любовта не стига.“

В училище Иван стана още по-мълчалив. Учителката ни по български език – госпожа Димитрова – забеляза промяната и ме попита дали знам какво става. Разказах ѝ всичко. Тя покани родителите на Иван на разговор. След срещата майка му беше още по-замислена.

Една вечер Иван дойде у нас с раница и каза: „Мама каза да остана при теб тази нощ.“ През нощта го чух да плаче тихо под завивките. Станах и го прегърнах: „Ще измислим нещо. Обещавам.“

На следващия ден организирахме малък пикник в парка и поканихме родителите му – уж заради рождения ден на плюшеното му мече. Седнахме всички заедно на одеяло под липите. Иван не каза нищо, само гледаше родителите си с надежда. Леля Елена и чичо Петър си размениха няколко думи за времето и за работата, после настъпи тишина.

„Мамо… тате… може ли да не се карате? Моля ви…“ – прошепна Иван и очите му се напълниха със сълзи. Родителите му се спогледаха дълго. За първи път от месеци видях как ръцете им се докосват плахо.

След този ден нещата не се оправиха веднага. Имаше още много скандали и сълзи. Но започнаха да говорят повече един с друг – понякога заради Иван, понякога заради себе си. Аз бях винаги до него – слушах го, прегръщах го, когато светът му се разпадаше.

Минаха месеци. Родителите на Иван решиха да останат заедно – поне засега. Не защото всичко беше наред, а защото разбраха колко боли детето им.

Сега, когато гледам назад, си мисля: Дали едно дете може да спаси семейство? Или просто любовта ни кара да вярваме в невъзможното? Какво бихте направили вие на мое място?